Читать «ЧОВЕК НА ИМЕ УВЕ» онлайн - страница 20

Когато дъщерята на директора се омъжваше и автомобилът за церемонията се развали, вместо тържествено да превози булката и младоженеца до църквата, изпратиха да повикат бащата на Уве. Той пристигна на велосипед, нарамил кутия с инструменти, толкова тежка, че се наложи двама мъже да я свалят от велосипеда. Какъвто и да беше проблемът, който завари, той беше разрешен, когато си тръгна. Съпругата на директора го покани на сватбеното тържество, но той отвърна, че не е редно да седне на една маса с елегантни хора, след като ръцете му са толкова изцапани с масло, че нетната изглеждат като естествена част от пигментацията. Затова пък обяви, че с удоволствие би приел пакет с хляб и месо за момчето си. Уве тъкмо бе навършил осем. Когато вечерта баща му сложи трапезата, Уве имаше чувството, че се намира на кралски банкет.

След няколко месеца директорът повика отново бащата на Уве. На паркинга пред офиса бе оставен стар и доста разнебитен сааб „92“. Това беше първият автомобил на „Сааб“, който вече не се произвеждаше, тъй като на пазара беше излязъл усъвършенстваният модел „93“. Бащата на Уве го познаваше много добре. Имаше предно предаване и страничен двигател, който издаваше звук като кафеварка. Претърпял катастрофа, обясни директорът и пъхна палци под тирантите си. Купето с тъмнозелен цвят бе силно изкривено, а онова, което се криеше под предния капак, не беше за гледане. Баща му обаче извади малка отвертка от джоба на мръсния си гащеризон и след като подробно огледа автомобила, издаде присъдата, че ако разполага с малко време и положи много грижи с подходящи инструменти, ще успее да го върне в движение.

– На кого е? – полюбопитства той, когато се изправи и избърса с парцал смазката от пръстите си.

– На мой роднина – отвърна директорът, извади ключ от джоба на панталоните и го постави в дланта му. – Сега вече е твой.

Потупа го по рамото и се върна в кабинета си. Бащата на Уве остана като закован в двора, задъхан от вълнение. Вечерта трябваше да обяснява отново и отново на ококорения си син какво е станало и да му покаже всичко важно за вълшебното чудовище, вече паркирано в градината им. През половината нощ седя зад волана, поставил момчето в скута си, докато обясняваше как се свързват механичните части. Знаеше функцията на всяко болтче, на всяка тръбичка. Уве никога не бе виждал по-горд човек от баща си в онази вечер. Беше на осем и реши, че няма да кара друг автомобил освен сааб.

Винаги, когато съботата му беше свободна, баща му го водеше в двора, вдигаше предния капак и му казваше имената на различните части и обясняваше как действат. В неделя ходеха на църква. Не защото някой от двамата прекадено ревностно се интересуваше от Господ, а защото майката на Уве настояваше да го правят. Сядаха най-отзад, всеки от тях забол поглед в пода, докато службата свършеше. Честно казано, през повечето време усещаха липсата на майката на Уве, вместо присъствието на Господ. Това беше нейно време, ако можеше да се каже така, въпреки че нея я нямаше. След това отиваха да се повозят някъде в провинцията със сааба. Това за Уве бе любимата част от седмицата.