Читать «Врагът на Господа» онлайн - страница 32

— Коя е тази жена? — попита Гуинивиър.

— Не мога да кажа, лейди.

— Коя е? — настоя Гуинивиър.

— Няма нужда да казва — защити ме Артур и се усмихна. — Докога е в сила твоята клетва?

— Само още няколко дни, господарю — казах аз. Защото ако Сийнуин се сгодеше за Ланселот, щях да бъда освободен от дадената клетва.

— Добре — каза той весело и се усмихна на Гуинивиър, сякаш я приканваше да сподели неговата радост, но Гуинивиър остана намръщена. Не можеше да понася Гуенхуивач, защото я намираше за досадна твар, лишена от всякаква грация. Затова отчаяно искаше да омъжи сестра си и да се отърве от нея.

— Ако всичко е наред — каза Артур — ще можеш да се ожениш в Глевум по същото време, когато Ланселот ще се ожени за Сийнуин.

— А може би искаш тези няколко дни — каза навъсено Гуинивиър, — за да измислиш правдоподобни причини да не се ожениш за сестра ми?

— Лейди — казах аз сериозно, — би било чест за мен да се оженя за Гуенхуивач.

Мисля, че това бе истина, защото Гуенхуивач без съмнение щеше да бъде почтена съпруга, но дали аз щях да бъда добър съпруг за нея бе друг въпрос, защото единствената причина, поради която бих се омъжил за Гуенхуивач, щеше да бъде високият ранг и голямото богатство, което щеше да ми донесе нейната зестра. Но за повечето мъже точно това бе целта на брака. И ако не можех да имам Сийнуин, какво значение имаше за кого щях да се оженя? Мерлин винаги ни е предупреждавал да не смесваме любовта с брака и макар че съветът му беше циничен, в него имаше нещо вярно. Никой не очакваше от мен да обичам Гуенхуивач, трябваше само да се оженя за нея, а нейният ранг и зестрата й бяха моята награда за това, че се бях сражавал през целия онзи дълъг и кървав ден в долината Лъг. Дори ако зад тези награди се криеше подигравателната усмивка на Гуинивиър, те пак си оставаха щедър дар.

— С радост ще се оженя за вашата сестра — уверих аз Гуинивиър, — стига господарката на моята клетва да не ме призове.

— Дано не те призове — каза Артур с усмивка. Но някой викна откъм хълма и той светкавично се извъртя.

Борс беше клекнал и стискаше копието си. Ланселот до него гледаше надолу към нас. Може би се тревожеше, че животното ще избяга в пролуката помежду ни. Артур нежно побутна Гуинивиър назад, след това ми направи знак да се изкача нагоре по хълма и да запълня пролуката.

— Две са! — викна Ланселот.

— Едното трябва да е женско — каза Артур, изтича няколко крачки нагоре по течението на потока и се покатери по възвишението. — Къде са? — попита той. Ланселот посочи с бялата дръжка на копието си, но аз все още не виждах нищо в храсталака.

— Там! — каза Ланселот сприхаво, сочейки с копието си към едни преплетени шипкови храсти.

Артур и аз се изкачихме още малко и едва тогава успяхме да видим глигана, скрил се в ниската растителност под дърветата. Беше голямо старо животно с жълти глиги, малки очички и дебели мускули под тъмната си кожа, нашарена с белези. Тези мускули можеха да го тласкат напред със светкавична скорост, а острите му като меч глиги — да разпорят всеки, изпречил се пред лудия му бяг. Всички бяхме виждали мъже да умират от такива рани. А глиганът става най-опасен, когато е приклещен заедно със свиня. Всички ловци се молеха глиган да ги напада, когато са на открито, така че да могат да използват скоростта на самото животно и собствената му тежест, за да забият копието си дълбоко в тялото му. Подобна среща изискваше здрави нерви и умение, но много повече смелост беше нужна, когато човекът сам нападаше глиган.