Читать «Врагът на Господа» онлайн - страница 31

— Права сте, лейди — казах аз. Нямах нищо против тази чест, защото тя бе много висока, но си имаше своята цена. По време на битка щеше да ми се наложи да се бия с всеки друг най-добър боец на противниковата страна, стига той да поиска този двубой, но по време на мир най-добрият боец се радваше на богатство и положение, надхвърлящи богатството и положението на тогавашния ми ранг. Аз вече бях удостоен с титлата „лорд“, имах воини и правото да рисувам свой собствен знак върху щитовете на тези воини, но на такава чест се радваха още четиридесет други военачалници в Думнония. Ако станех най-добрият боец на краля щях да бъда най-изтъкнатия воин в кралството, макар че не можех да си представя как някой би могъл да претендира за това, докато Артур беше жив. Или пък докато Сеграмор беше жив.

— Сеграмор — казах аз внимателно — е по-добър воин от мен, лорд принц. (В присъствието на Гуинивиър трябваше от време на време да използвам тази титла, въпреки че самият Артур не обичаше да го наричат така.)

Артур махна с ръка.

— Ще направя Сеграмор лорд на Камъните, а той не иска нищо повече от това.

Като лорд на Камъните Сеграмор щеше да пази границата от саксите — бойно назначение, което със сигурност щеше да му хареса.

— Ти, Дерфел, ще бъдеш най-добрият боец — каза Артур, забил пръст в гърдите ми.

— И коя ще бъде съпругата на най-добрия боец? — попитах аз сухо.

— Сестра ми Гуенхуивач — каза Гуинивиър без да откъсва поглед от мен.

Бях благодарен на Мерлин, че ме предупреди.

— Оказвате ми твърде голяма чест, лейди — любезно отвърнах аз.

Гуинивиър се усмихна доволна, възприемайки думите ми като съгласие.

— Мислил ли си някога, Дерфел, че ще се ожениш за принцеса?

— Не, лейди — казах аз. Гуенхуивач, както и Гуинивиър, наистина беше принцеса, принцеса на Хенис Уирън, макар че Хенис Уирън вече не съществуваше. Това кралство с тъжна съдба сега се наричаше Лейн и се намираше под властта на тъмния ирландски нашественик крал Диурнач.

Гуинивиър дръпна каишките, за да усмири развълнуваните хрътки.

— Можете да се сгодите, когато се върнем в Думнония — каза тя. — Гуенхуивач вече даде съгласието си.

— Има една пречка, господарю — обърнах се аз към Артур.

Гуинивиър отново дръпна каишките, този път съвсем ненужно — ненавиждаше всяка форма на противопоставяне, затова сега си изкара яда на кучетата, вместо на мен. По онова време тя не ме мразеше, но и не ме харесваше особено. Гуинивиър знаеше за моите враждебни чувства към Ланселот и това без съмнение я настройваше против мен, но едва ли обръщаше внимание на тази вражда, защото виждаше в мен просто един от офицерите на своя съпруг и нищо повече — един висок, тъп, русоляв мъж, лишен от цивилизованите маниери и изисканост, които Гуинивиър толкова ценеше.

— Каква пречка? — запита тя със застрашителен тон.

— Лорд принц — казах аз, подчертавайки с това, че разговарям с Артур, а не с жена му, — дал съм клетва на една дама. — Говорех за клетвата, а мислех за костта в джоба ми. — Нямам никакви права над нея, нито мога да очаквам нещо от нея, но ако тя поиска да изпълня клетвата си, ще трябва да се подчиня.