Читать «Врагът на Господа» онлайн - страница 22

Мерлин се наведе още по-близо до мен.

— Тогава, Дерфел — прошепна той, — тази нощ ще идеш на връх Долфоруин и аз ще изпълня най-съкровеното ти желание.

Някой изсвири позната хармония на арфата — менестрелите щяха да започнат своите изпълнения. Гласовете на воините затихнаха, а студеният вятър вкара дъжда през отворената врата и разлюля малките пламъчета на лоените свещи и на тръстиковите светилници.

— Най-съкровеното ти желание — прошепна пак Мерлин, но когато се обърнах към него, вече беше изчезнал.

А на вън гръмотевици раздирха нощта. Боговете бяха напуснали Британия, а аз трябваше да отида на Долфоруин.

Напуснах угощението преди размяната на подаръците, преди менестрелите да запеят и преди пияните воини да слеят гласовете си в призрачните ритми на Песента на Нуифр. Чувах песента далеч зад себе си докато се спусках по речната долина, където вървяхме със Сийнуин и тя ми разказваше за леглото от черепи и за странното безмислено предсказание на старата гадателка.

Бях с ризница, но не носех щит. Моят меч Хюелбейн висеше отстрани на хълбока ми. Бях покрил раменете си със зеленото наметало. Няма човек, който спокойно да върви през нощта, защото нощта принадлежи на талъсъмите и на духовете, но аз бях повикан от Мерлин и следователно бях в безопасност.

Вървях леко, защото от укрепленията се спускаше широк път на изток към южния край на хълмовете, сред които се издигаше Долфоруин. Но разстоянието беше голямо — четири часа път в мократа тъмнина, пък си беше тъмно като в рог. Изглежда обаче Боговете искаха да пристигна навреме, защото нито се изгубих, нито срещнах някакви опасности по пътя.

Знаех, че Мерлин не може да е много далеч и въпреки че бях с два живота по-млад от него, не успях да го настигна. Не успях дори да чуя стъпките му някъде пред мен. Чувах само заглъхващата песен, а после ромона на реката, затичала се надолу и тропота на дъждовните капки върху листата. Чух и писъка на див заек, хванат от белка, и любовния зов на самотен язовец. Минах през две схлупени селца. През ниските отвори на колибите се виждаха запалените огньове. Мъжки глас извика срещу мен, но аз казах, че пътувам с мир и той усмири кучето си.

Стигнах до тясната пътека, която се извиваше по склона нагоре към Долфоруин и напуснах широкия път. Страхувах се, че в тъмното ще се изгубя между гъстите дъбови дървета, но дъждовните облаци изтъняха и пропуснаха бледа лунна светлина, която проби тежките мокри листа и ми показа каменната пътека. Тук никой не живееше. На това място имаше само дъбове, камъни и тайнственост.

Пътеката ме изведе от гората и аз се озовах пред широкото открито пространство на върха, където се издигаше самотната зала за угощения. До нея стърчаха камъните, наредени в кръг, станали неми свидетели на провъзгласяването на Кунеглас за крал. Този връх беше най-свещеното място на Поуис, но през по-голямата част от годината, никой не идваше тук. Долфоруин оживяваше само по време на големи празници и важни церемонии. Сега бледата лунна светлина очертаваше контурите на тъмната зала, а върхът изглеждаше пуст.