Читать «Врагът на Господа» онлайн - страница 23

Спрях до последния дъб. Над главата ми прелетя бяла сова, тласкайки топчестото си тяло с късите крила, които едва не докоснаха вълчата опашка на върха на шлема ми. Совата носеше някакво знамение, но аз не знаех добро или лошо и изведнъж бях обзет от страх. Бях дошъл до тук воден от любопитство, но сега усетих опасността. Мерлин не би изпълнил моето най-съкровено желание без да поиска нещо в замяна. Следователно бях дошъл тук, за да направя избор, а ми се струваше, че това щеше да бъде избор, какъвто не бих искал да правя. Всъщност така се изплаших, че направо се обърнах, за да потъна отново в тъмнината на дърветата. Но тогава затупка белегът на лявата ми ръка и ме спря.

Този белег ми е от Нимю и всеки път щом кръвта започнеше да пулсира там, разбирах, че в този момент съдбата ми не зависи от мен. Бях дал клетва на Нимю. Не можех да се върна обратно.

Дъждът беше спрял и облаците се разкъсаха. Студен вятър разклащаше върховете на дърветата, но дъжд нямаше. Все още беше тъмно. Сигурно скоро щеше да съмне, ала на изток хълмовете все още се скриеха в нощта. Единствената светлина идваше от студеното сияние на луната, което покриваше със сребърен блясък камъните на кралския кръг.

Вървях към каменния кръг, а сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах стъпките на тежките си ботуши. Все още никой не се появяваше и аз за момент се зачудих дали това не беше някакъв жест от страна на Мерлин, който не можех да разбера. Но точно тогава в центъра на каменния кръг, където беше най-големият кралски камък на Поуис, видях сияние, по-силно и от най-яркото отражение на лунната светлина, падаща върху лъскавите мокри камъни.

Приближих се, сърцето ми лудо туптеше. Минах между високите камъни и видях, че лунната светлина се отразява от една чаша. Сребърна чаша. Малка сребърна чаша, която бе пълна с тъмна течност, уловила лунния блясък.

— Пий, Дерфел — чух шепот, — пий.

Вятърът шумеше в листата, но аз познах Нимю. Обърнах се да я видя, а до мен нямаше никой. Нов порив на вятъра повдигна наметалото ми и отвя слама от покрива на залата.

— Пий, Дерфел — каза гласът на Нимю отново, — пий.

Погледнах към небето и се помолих на Люло да ме пази. С лявата ръка, която вече болезнено пулсираше, стисках здраво дръжката на Хюелбейн. Знаех, че ако искам да съм в безопасност, трябва да се върна при топлото приятелство на Артур, но душата ми бе потънала в мъка и мисълта за ръката на Ланселот, обгърнала тънката снага на Сийнуин, ме накара да погледна надолу към чашата.

Вдигнах я, поколебах се, но я изпих.

Течността беше ужасно горчива. Отвратителният вкус пареше устата и гърлото ми, докато внимателно поставях чашата обратно върху кралския камък.

— Нимю? — викнах аз почти умолително, но само вятърът ми отвърна.

— Нимю! — призовах я отново, защото вече ми се виеше свят. Черносивите облаци кипяха, разбунени от вятъра, а луната изпращаше през тях сребърни остриета, които разсичаха реката в далечината и се разбиваха в свистящата тъмнина на полудялата гора.