Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 226

Чуваше се думкане на барабани и…

Бум-тряс-бум! Това бяха три стартови пакета. Готвачката вдигна детето и се обърна да види какво става. Зрителите нададоха одобрителен рев, когато летящият кон на генералния консул се издигна в небето, последван от двата ескортиращи самолета.

Стив здраво стисна двете ведра и бързо изчезна. В банята свали кафявата си униформа и извади други дрехи: връхна дреха без ръкави и панталони, носени от мютите в готварната и друг помощен персонал. Нахлупи над ушите си една омачкана сламена шапка с широка периферия, взе ведрата и тръгна по пътеката, която свързваше павилиона с работилниците зад оградения със стени двор на Херън Пул. Преди няколко десетилетия тук беше квартирувал отряд кавалеристи на Мин-Орота. През годините на мир и частична демобилизация в помещенията не живееше никой, с изключение на пазача и неговото семейство, а местният земевладелец използваше сградите като складове за фураж и зърно и като обори за добитъка през зимата.

Разположено в тих селски район близко до главното шосе изток-запад и граничещо с голямо пасище, имението беше привлякло вниманието на съветниците на Мин-Орота. Разнебитеният навес, който още стоеше в северозападния ъгъл, беше определен за мютски роби, а за подслоняване на ренегатите, пазачите и надзирателите бяха построени нови дървени бараки. Шигамицу, комендантът на Херън Пул, двамата му главни помощници и техните семейства бяха подслонени в съседната къща на местния земевладелец, който трябваше да си намери друг покрив. „Арендатор“ беше по-точният термин и продължителността на договора зависеше изцяло от каприза на феодала. Също като феодалите от едно време, Мин-Орота беше абсолютен собственик на цялата земя и на всичко в нея и под нея.

Единственият недостатък на ограденото място беше големината му. Работниците и работилниците не можеха да се поместят между стените. Поради това от двете страни на широката алея, която водеше от портата с арка до задната стена, бяха издигнати две дълги покрити постройки. Там, между южния край на работилниците и люпещата се задна стена на оградата, имаше и тесен проход и това бе част от краткия път, по който Стив и Кадилак минаваха, когато отиваха и се връщаха от работа. Иначе трябваше да минат през целия двор, през главната порта, след това наляво по пътя към Мара-бара.

По някаква необяснима причина задната порта не се охраняваше — поне не редовно. Когато ренегатите започваха и свършваха работа, ги брояха, но Стив беше забелязал, че през деня хората излизат и влизат, без да ги спират — и може би защото го бяха виждали да влиза и излиза с Кадилак, никой не го спря, когато тръгна по късата пътека самичък.

Това беше изненадващо, като се имаха предвид всичките проверки, с които се беше сблъсквал на други места. Може би беше така, понеже привилегията да работи тук — както с мютите, избрани да работят като пощальони — означаваше, че сигурността не е проблем. Както Симънс беше казал на Джоди и Келсо, никой трекер със здрав разум не би си изиграл такъв мръсен номер. Каквато и да беше причината, това беше добре дошло за Стив. Мръсният номер щеше да дойде по-късно. И щеше, да направи живота на ренегатите, които съставяха първоначалната работна сила, тежък, но на Стив му беше трудно да ги съжалява. Без да знаят кой е той, те се отнасяха към него със същото презрение, като към всеки мют. А когато разбраха, че е по-умен от тях и може да изпълнява задачите, за които бяха събрани те, направиха всичко, за да му вгорчат живота.