Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 219

С обичайната си предпазливост секретарят го попита за основните подробности и времето на пътуване, но не се опита да установи самоличността или пола на пътника. Генералният консул му каза, че носачите трябва да са от частното му убежище на езерото с двата острова и да отидат до павилиона, разположен на изток от Херън Пул, и че там ще има прислужници и че носачите трябва да си тръгнат веднага щом пътникът слезе.

То-Шиба не можеше да разбере логиката на това искане, но пък изглеждаше разумно. Районът на павилиона — там живееха само дълги кучета — граничеше с полето за излитане зад Херън Пул. Ако тя свалеше маската си и се облечеше в негови дрехи, можеше да наблюдава всичко оттам, без да привлича внимание.

Секретарят се поклони и излезе от стаята. То-Шиба беше доволен, че проблемът е решен.

Секретарят беше човек на генералния консул, но един от помощниците му получаваше допълнително възнаграждение от друго място. Новината, че конкубината на генералния консул е на път, бързо стигна до пратеника. Тоширо не можеше да повярва на ушите си, когато чу къде трябва да я отнесат. Как, в името на небесата, го беше направил Брикман?

Тоширо набързо приключи с приготовленията си и препусна, следван от четирима знаменосци от правителствения гарнизон на коне — като пратеник на шогуна той винаги имаше ескорт. Настигна носилката в източните покрайнини на малкото селце Мара-бара, даде знак на ескорта да спре и продължи самичък. Щом видяха пратеника, великолепен в своите доспехи в черно и червено, носачите спряха, оставиха носилката на тревата, коленичиха и наведоха глави да изчакат високопоставеният конник да отмине. А когато той спря пред тях, изпитаха същия страх, който беше обхванал преди време Стив.

Тоширо слезе от коня и предупреди носачите да останат вечно глухи, безмълвни и слепи за онова, което ще се случи. После им заповяда да се отдалечат на тридесет крачки.

Когато те побягнаха, Тоширо завърза коня за един от прътите на носилката, свали една торба от седлото на коня си и почука с облечената си в ръкавица ръка по вратата. Изчака малко лицето вътре да дойде на себе си и натисна дръжката. Вратата беше заключена отвътре. Той доближи уста до решетката.

— Отвори! Имам подарък за твоя приятел Брикман.

Резето щракна и вратата се отвори навътре. Тоширо надзърна и видя Клиъруотър, седнала на тапицирана пейка, облечена в пъстро бродирано копринено кимоно. Беше се свила в ъгъла като някое нощно същество, което се страхува от светлината. Косите й бяха вдигнати нагоре в стила на гейша от „плаващия свят“, прикрепени с дървени фуркети и с вплетени в тях лакирани плитки. Лицето й беше скрито зад старата мъртвешки бяла овална маска с малки червени устни, тънки загадъчни отвори за очи и още по-тънки вежди високо на челото. Тоширо хвърли торбата в скута на Клиъруотър и се поклони насмешливо.

— Кажи му, че пратеникът се надява доброто щастие да споходи начинанието му. И го увери, че ако се провали, ще направя всичко възможно моят меч да го достигне пръв. — Затвори вратата, яхна коня и направи знак на ескорта си да го последва. Коленичилите носачи заровиха лица в тревата и останаха така, докато ударите от копитата не заглъхнаха.