Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 217

Писмото на Йоритомо беше вежливо и коректно, но ако се четеше между редовете, беше студено и пренебрежително. То-Шиба беше достатъчно проницателен да разбере, че то отразява промяна в отношенията им. Беше ли прав Мин-Орота, когато беше намекнал, че новината за неговата сегашна съмнителна връзка може да е достигнала до погрешни уши? Положението можеше да се реши само чрез лична среща с шурея му, но за нещастие в момента това не беше възможно.

Може би беше време да се откаже от удоволствията, доставяни му с такава готовност от дългото куче. Мисълта за раздяла с нейното гъвкаво като на змия тяло беше непоносима, но понякога един мъж трябва да жертва онова, което му е най-скъпо, за да докаже, че е господар на собственото си сърце — ако не и на собствената си съдба. Още не, може би, но скоро трябваше да го направи. И щеше да отиде със семейството си в Арон-гирен да представи лично рапорта си за летящите коне. А когато свършеше с този въпрос, щеше да обърне внимание на Йоритомо за очевидно хладния тон на неговото писмо и да се убеди, че вероятната причина за недоволството на шогуна е насечена и сварена, а след това дадена за храна на прасетата.

Вероятно пратеникът Тоширо Хазе-Гава беше пуснал някой скандален слух в бардаците и публичните домове, посещавани от войниците от правителствения гарнизон. Някои от тях бяха присъствали, когато дългото куче беше разкрило истинския си цвят. Но те не знаеха какво е станало с нея, а персоналът от къщата на езерото, където се намираше тя, затворена като птица в позлатена клетка, не беше напускал острова. Новината за нейното присъствие можеше да е достигнала до брега от лодкаря, който превозваше продукти, и то с писмо, защото нали преди няколко години То-Шиба беше заповядал езикът на лодкаря да бъде отрязан. Проста предпазна мярка и полезно предупреждение към другите, за да не приказват много, но това едва ли би се оказало непреодолима пречка за дръзкия млад пратеник. Неговото безжалостно преследване на предатели и ренегати се беше оказало толкова успешно, че сега той приемаше като свое право и задължение да си вре носа в работите на всеки без оглед дали е приятел, или враг.

Гнездата с пепелянки, за които често споменаваше шогунът, трябваше да бъдат изкоренени, но както всички пратеници, Тоширо Хазе-Гава беше просмукан от същия неприятен морал като господаря си. При първата следа от закононарушение, било то държавна измяна или незаконна връзка, която не представляваше заплаха за никого, носът на пратеника трепваше и той тръгваше по нея като ловджийско куче. Накане се възхищаваше от „почтените“ мъже, но предпочиташе по-земната интерпретация на морала, която шамбеланът Йеясу влагаше в тази дума.