Читать «Кървавата река» онлайн - страница 98

Имаше също по-голяма уста с пълни устни и по-големи, виолетовосини очи, докато устните на Джоди бяха изтънели от годините, прекарани с пионерите под нейно командване, а очите й бяха с цвят на гранит. И, разбира се, лявата страна на нейното лице беше ужасно обезобразена, докато…

Дилейни опря лакти на бюрото и събра длани.

— Нека ти кажа какъв е най-големият ми проблем… Командирът Хартман и комендантът на ешелона „Дамата“ направиха изявления в твоя защита. Те вярват, че ти, без да знаеш, а не нарочно си пренесла експлозива на ешелона.

— Вярно е, мадам, не знаех.

— Ще ми се да ти вярвам. Но освен двамата пилоти оставате вие с Келсо. Знаем, че не е могъл да бъде Стив Брикман или двамата мюти, които са били с вас, защото имаме запис на излъченото от теб съобщение, в което казваш на командира Хартман, че те са били убити няколко дни преди това. Тъй като е очевидно, че Келсо не е бил в състояние да направи нищо, трябва да си ти. Защо просто не си признаеш обвинението и да свършим с тази история?

— Защото не съм го направила, мадам! Не бих направила нищо, с което да нараня моите другари пионери. Аз постъпих на „Дамата“, когато командирът Хартман стана началник на ешелона, и служих до…

Дилейни я прекъсна с рязко движение на ръката.

— Знам всичко от досието ти. Но когато хората станат ренегати, се случват странни неща. Възгледите им се променят… понякога много основно. Там горе има нещо във въздуха. Хората стават… замърсени.

— Аз не бях ренегат, мадам. Аз бях намерена от ренегати. Групата никога не е предприемала никакво враждебно действие срещу поделения на Федерацията и, във всеки случай, през по-голямата част от времето, през което бях с тях, аз се възстановявах от раните, получени, когато моят скайхок…

— Да, да, знам всичко това. Но ти все още не си обяснила кой, ако не си била ти, е поставил експлозивите. На Келсо, в един или и в двата скайхока, които ви докараха, и как си пренесла друг експлозив, скрит под дрехите ти.

— Не знаех за експлозивите, мадам. Кълна се!

— Продължаваш да отричаш. Аз се опитвам да ти помогна, Джоди, но ти не правиш нищо да си помогнеш сама! Ти си се съпротивлявала на заповедта да свалиш дрехите си… и дори си се опитала да измъкнеш нож в опит да забавиш откриването на експлозива. Двама свидетели, старши офицери… пионери, на които ти твърдиш, че държиш, свидетелстваха, че само за част от секундата ти не си разрушила предния командирски вагон… като убиеш тях и вероятно всички други на „седлото“.

От това обвинение Джоди се просълзи.

— Не го направих, мадам. Най-малкото не съм знаела, че го правя. Те трябва да са ме накарали…

— Те?

Устата на Джоди потрепери.

— М-м-моля за извинение, мадам!

— Не си играй игрички с мен! — Дилейни удари по бюрото. — Ти каза: „Те са ме карали“. Кои са тези „те“, за които говориш, Джоди?

Изражението на Джоди говореше за душевното й терзание.