Читать «Кървавата река» онлайн - страница 40

Докато екипажът от машинното отделение се трудеше да повиши налягането на парата, Изо наблюдаваше от мостика как пощенският гълъб с последния рапорт — скромно адресиран до Аиши Сакимото — отлита към Саракуза. След малко сержантът докладва, че корабът е готов да отплува. Изо даде команда за вдигане на котва и нареди на кормчията курс на запад през езерото Мичиган към легендарното родно място на мютите Ши-Карго.

Според предварително съставения план от навигатора капитан Райдър времето на пристигане на „Дамата“ в Сидър Рапидс беше 16.15 часа на 15 ноември. За това време от годината то се оказа неблагоразумно оптимистично, но макар Райдър да понесе главния удар от последвалото неудоволствие на СИНК-ТРЕЙН, той едва ли би могъл да бъде винен за допусната грешка. Досега нито един ешелон не беше дръзвал да излезе на сняг.

От Тринидад, Колорадо, до бреговете на Мисури всичко вървеше по план. При денонощното пътуване, което екипажът на ешелона наричаше трисменно търкаляне, „Дамата“ се движеше средно с 18 мили в час през първите 620 мили и пристигна в Канзас Сити късно след обяд на 13-и.

Макар че температурата на нощния въздух и на земята спадаше с настъпването на зимата, дъжд и сняг не беше валяло въпреки застрашаващото облачно небе. Това позволи на „Дамата“ да върви по суха повърхност — оптимални условия за толкова дълго транспортно средство — по рушащите се, покрити с трева и бурени остатъци на магистралната система отпреди Холокоста.

Мостовете над реките и клисурите отдавна бяха изчезнали. Плитките бавни реки можеха да се преминат на означените на картата бродове; по-дълбоките и по-широки — като Мисури — можеха да се пресекат само с помощта на специални съоръжения за преминаване на другия бряг. Реките със стръмни или осеяни със скали брегове бяха непреодолими бариери, които трябваше да се заобиколят.

Където беше възможно, ешелоните на Федерацията следваха леките завои и наклони, оформени от предшествениците на Амтрак, компанията, която беше наследила жалките останки от Американската железопътна мрежа — гигантско, епохално предприятие, опитомило и трансформирало един дивашки континент.

Широчината на ешелоните означаваше, че те могат да пътуват само по пътища, където в далечното минало е имало поне две ленти, а поради тяхната височина тунелите — много от които се бяха срутили — бяха също толкова непроходими, колкото стръмните речни брегове.

Една от задачите, на която Първото семейство възнамеряваше да се посвети след завоюването на Света със синьото небе, беше възстановяването на американската железопътна система. Бащата основател Джордж Уошингтън Джеферсън Първи беше един от мечтателите, помогнали да се създадат скоростните влакове МХ, които се бяха движили по линиите преди Холокоста, и в негова памет историческите линии трябваше да се възстановят. И не само да се възстановят. Историята трябваше да се пресъздаде. Новите композиции нямаше да бъдат надземни версии на ракетата Транс-Ам с нейния високоскоростен линеен индукционен двигател, те щяха да са точно пресъздадени копия на гигантските локомотиви 464 „Юниън Пасифик“ от славната ера на парата, когато творческа енергия и дръзновение са били в трайна, нямаща равна на себе си дружба, която е можела — и съвсем буквално — е премествала планини.