Читать «Кървавата река» онлайн - страница 133

Кадилак затвори очи и изглежда, изпадна в транс. Главата му клюмна, после той я изправи и в същото време повдигна виждащия камък и го постави до челото си.

— Извлича от него образи — прошепна Клиъруотър.

Стив задържа дъх.

Без да навежда глава, Кадилак свали камъка върху коленете си. Очите му все още бяха затворени, но вниманието му беше фокусирано върху нещо в голямата водна шир зад Стив, нещо, което само той можеше да види.

— Червено небе… кръв и огън върху водата… коне, излизащи от вълните… с мъртви войници върху тях… със знамена от пламъци…

Мъртви войници… или мъртвешки лица?

Клиъруотър се пресегна и пипна камъка, който лежеше в ръцете на Кадилак.

— Откъде идват тези воини?

— От Източните земи… Ни-Исан…

Беше точно както се беше страхувал Стив.

Клиъруотър постави въпроса, който беше на устата му.

— Нас ли търсят?

— Да…

— Кога ще дойдат?

— Скоро… те знаят, че сме тук…

— Откъде? — попита Стив.

— Предателство… някои, които ни се усмихват, са ни лъжливи приятели…

Стив погледна Клиъруотър и кимна.

— Ясно. — Можеше да каже и без да пита, че те знаят кой е виновникът.

През следващите пет дни тримата тайно следяха Карнеги-Хол и с помощта на цифровите часовници, взети от двамата „мексиканци“ в Лонг Пойнт, отбелязваха неговите излизания и времето, през което отсъстваше. Винаги, когато беше възможно, вървяха подир него на безопасно разстояние и го наблюдаваха. Скоро започна да се очертава една схема. Общо взето Карнеги се държеше съвсем естествено и очевидно не знаеше, че е под наблюдение, но имаше един момент, рано сутрин, когато той, изглежда, проявяваше предпазливост.

Изчезваше за около тридесет минути в гората край селището. Пътят, по който тръгваше, криволичеше безцелно през концентрично наредените колиби. При всеки случай той влизаше и излизаше от дърветата на различни места — но се връщаше по много по-пряк път, като от време на време спираше да поговори с хора от племето, които излизаха от колибите си да посрещнат изгряващото слънце и да напълнят гърдите си със свеж въздух.

След два дни, докато Кадилак държеше Карнеги-Хол ангажиран в един маратон „по пистата на паметта“, в който двамата поред разказваха историята на племената си, Стив и Клиъруотър тръгнаха из гората, като отчитаха времето, за да определят границите на разходките на летописеца. След като определиха радиуса на разходките, затърсиха — и намериха — или по-скоро чуха — онова, което търсеха.

На седмия ден станаха много преди изгрев-слънце, промъкнаха се на пръсти между колибите и влязоха в скривалището, което бяха приготвили. Бяха се споразумели, че Кадилак ще остане да размени обичайните сутрешни поздрави с Карнеги-Хол, така че да не събуди подозренията му, а после, след като капанът е заложен, ще се присъедини към тях.

Карнеги-Хол наистина се появи — вървеше тихо по хитро замаскирана пътека през гъстите храсти. Спря само на няколко метра от мястото, където лежаха Стив и Клиъруотър. Те наблюдаваха със затаен дъх как той разтвори клончетата на един висок храст и извади една кошница — като онези, използвани от майсторите на желязо за отнасяне на птици на пазара.