Читать «Кървавата река» онлайн - страница 111

С четири малки дебели колела, захранваните с акумулатори колички бяха като количките за голф отпреди Холокоста, но със свалена горна част. Роз и Ани избраха една, която представляваше самоуправляващо се такси; по-голямата му версия се състоеше от голям тягов вагон и открити ремаркета и се движеше през определени интервали по фиксирани маршрути.

Пъхнаха идентификационната карта на Ани в определения за това отвор и моторът се включи, а когато в края на пътуването я извадиха, от сметката на Ани беше приспадната определена сума. Контролен прибор с микрочип записа номера на идентификационната карта — когато количката се паркираше на следващата станция за зареждане, той щеше да предаде тази информация на КЪЛЪМБЪС заедно с мрежови координати на цялото пътуване. Тези координати се съхраняваха като магнитни данни на плоски метални ленти, заровени през равни интервали под повърхността на пътя, и ако някой от властите пожелаеше, те можеха да бъдат възпроизведени на видеодисплей, за да се проследи пътуването.

Въртящите се врати и елеваторите, които осигуряваха достъп до определени райони и нива, работеха на същия принцип. По този начин движението на всеки можеше непрекъснато да се записва и при нужда да се спре. Достъпът до определени области, услуги и нива на информация по обществените канали и видеомрежата зависеха от ранга и функцията на лицето и това се контролираше чрез различния клас идентификационни карти. Микропроцесорите на различни контролни пунктове също отхвърляха всяка карта, ако кредитният й баланс бе по-малък от пет точки, и можеха да се програмират от КЪЛЪМБЪС да поглъщат картата на издирвана личност и с пронизителен сигнал да алармират намиращата се наблизо военна полиция.

Идентификационните карти, които трябваше да се представят за „допълване“ на всеки осем седмици по същия начин, по който работниците отпреди Холокоста се редяха да получат трудовото си възнаграждение, беше един от многото начини Първото семейство да държи под контрол лоялните си поданици. Без автентична карта никой не можеше да получи храна от нито една столова, не можеше да изпрати видеограма или да използва видеофон, не можеше да използва никое от наличните транспортни средства, да сменя нива или да се движи от една контролирана област в друга. Дори не можеше да играе развлекателната игра „Убий мют“ — най-популярната игра във Федерацията. Лишен от средства за живот или от възможност да се движи — освен ако не бъде подслонен от приятели с карта — един нарушител на кодекса или „дис“ беше като плъх, хванат в капан. Имаше само един начин за измъкване и сред онези, които го знаеха, той се наричаше „да прегризеш път през тухлена стена“.

Докато пътуваха по тунела с четири платна, който свързваше Стената на героите с търговския център „Джон Уейн“, Роз седеше мълчаливо до Ани. Когато минаха покрай завоя към урната на бащата-основател Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви, Роз видя, че Ани гледа ярко осветената извита колонада.

— Искаш ли да я посетим?