Читать «Сборник "Войните на Амтрак"» онлайн - страница 863
Патрик Тили
Той стисна дръжката на меча си и затича към предната стълба срещу войниците, които се качваха нагоре. Една ръка го хвана за рамото. Уантанабе се обърна и се намери лице в лице с един офицер с почерняло и покрито с пришки лице; дрехите му бяха прогорени на няколко места и още тлееха.
— Бързо! Помогни на онези долу с рампите на носа!
— Напускаме ли кораба? — извика Уантанабе.
— Още не. Първо трябва да пуснем конете да слязат на брега! Няма да се дадем без бой!
Сами-Джо Макинън, координатор на атаката и главен навигатор, която беше водила четирите скайхока от въздушната база на АМЕКСИКО от Хюстън/Гранд Сентрал, реши, че е време да спре джапите напълно. От няколко минути хора и коне излизаха от проходната палуба и слизаха до по-ниските рампи близко до водата, но без да скачат в нея. Корабът, вече на по-малко от половин миля от брега, не беше намалил скоростта си въпреки големите повреди от пожара.
Онова, което тя и другите пилоти не знаеха и което не знаеше и Морита, беше, че самото машинно отделение е бушуващ ад. Екипажът, на който беше заповядано да остане по местата си, и войниците, изпратени да осигурят изпълнение на тази заповед, сега представляваха неузнаваеми буци от бълбукаща мазнина и прегоряла плът, заровени сред горящите въглени в сърцето на нарастващия куп греди, които падаха с трясък като избухнал небесен огън в бързо изпразващата се проходна палуба. Няколко минути по-късно горящата маса се изля в машинното отделение, поглъщайки всеки и всичко долу.
Все пак като по чудо, въпреки изгарящата топлина, която беше предизвикала спонтанно запалване на цепениците за парния котел и спадащото налягане в него, когато тръбите се скъсаха и отвсякъде засъска пара, буталата продължаваха да се движат упорито и стегнатите в желязо греди — вече и те в пламъци — държаха настрана отломките и продължаваха да задвижват колелото. По-бавно и все по-трудно те продължаваха да се въртят като отслабващите мускули, движещи бедрата на изтощен маратонец, тласкащи го напред, когато целият смисъл на състезанието, на съществуването, е изгубен в обгръщащата го мъгла от болка и остава само мисълта.
Стив и Кадилак също чуха взривовете. Чуха и виковете и видяха обърканите войници, когато те се втурнаха напред към смъртта си. Чуха и тропота на копита, когато конете на палубата над тях се разскачаха.
Стив от няколко часа знаеше какво ще се случи, но обещанието за помощ не беше същото като самата помощ, пристигнала навреме и във форма, която да осигури освобождаването им. Досега Роз се беше справила блестящо. Беше като на двупосочна радиовръзка. От момента на установяване на контакт тя беше доставяла редовни успокоителни рапорти за хода на операцията и после, когато четирите скайхока стигнаха целта си, го предупреди какво ще се случи. Той трябваше да запази спокойствие и да продължи да слуша. Няколко секунди по-късно серия от приглушени детонации разтърси кораба от мостика до кила.
