Читать «Облачен воин» онлайн - страница 52

Войните в трекерските експедиции можеха да действат извън сигурността на ешелона като членове на бойни групи, но мнозина изпитваха страх от истинската необятност на земята. Изолиран от поделението и другарите си, обикновеният воин се деморализираше за часове. Претърпяваше прогресираща дезориентация и ако бъдеше изолиран за двадесет и четири часа или повече, движенията му ставаха все по-летаргични. Той търсеше укритие в пещера или си изкопаваше дупка и оставаше там — неспособен на нищо. Намирани бяха воини — след няколко дни, прекарани извън ешелона — в напълно коматозно състояние. Ако не ги откриеха, те просто умираха — от изтощение или глад. В дневниците на трекерските експедиции имаше доклади за хора, намерени мъртви от жажда на брегове на реки. В други случаи, когато нямаше укритие, бяха намирани трекери, заровили се живи.

Работата в периода преди качване беше организирана в цикъл от четири часа труд и четири часа почивка; всяко отделение бе разделено на две групи, за да могат специалистите по поддържане и тестване на апаратурата да продължат да работят без прекъсване. Четирите часа почивка бяха известни като „отбой“ — бързо отлитащ момент, през който хората от екипажите можеха да се занимават с лични работи и да откраднат малко време за сън.

Това беше също време, когато Стив и другите новобранци разпитваха старата служба като как е „горе“. В зависимост от отношението ти към военните неща може да е тъжно или да е успокоително да научиш, че въпреки Холокоста войниците не са се променили от памтивека. Стив и другите млади планеристи бяха угощавани със смразяващи кръвта разкази за ръкопашни боеве и за примитивното дивачество на техния лукав враг — полуидиотите-полумагьосници мюти.

— Знаете ли какво правят тези същества с бучки по главите със заловените живи? — каза един прошарен пионер в заключение на едно особено ужасно описание на жестокостите на мютите.

Осемте новобранци, които седяха около него, повечето с отворени уста, мълчаливо поклатиха глави.

— Отнасят те на един прът в селото, разпъват те и след това насъскват глутница бобри.

— Какво е бобър? — попита Стив.

— Женски мют — каза сивокосият. — Никога ли не сте чували за силния бобър?

— Не — призна Стив. Другите мълчаливо поклатиха глави.

Пионерът ги огледа и също поклати глава.

— Виждам, приятели, че има още много да учите. Във всеки случай… пет или шест от тези ядачи на пионери се разполагат около теб… нали? И ти лежиш и гледаш големите им челюсти и големите им зъби, и се молиш някой да ти направи услуга и да ти прегризе гърлото. Но не. Знаете ли какво правят? Изреждат се да си пъхат езика в пъпа ти. Истина е, както е истина, че аз седя пред вас. После малко по малко двама започват нагоре по раменете и ръцете, а други двама надолу към краката. Близване малко тук, отхапване там. Когато долните двама започнат да целуват капачките на коленете ти, започваш да си мислиш: „Ей, по дяволите! Това не е чак толкова лошо“. И може би започва да ти става дори малко приятно.

Слушателите му се бяха навели напред и прехласнати поглъщаха всяка дума.