Читать «Облачен воин» онлайн - страница 170

Тук намериха следи от един от древните твърди пътища, по които през Старото време гигантски бръмбари бяха превозвали хора. Бръмбарите, обясни Мистър Сноу, били оставяли следа от лепкава черна тиня — като змии или черни рогати червеи, — така че да могат да намерят пътя си назад. Тази черна следа постепенно се втвърдила и с всяко преминаване на бръмбарите ставала все по-плътна, тъй като те следвали плътно един подир друг в дълги колони. Веднъж положен, твърдият път бил използван отново и отново, защото по него бръмбарите знаели къде отиват и можели да се движат по-бързо.

Хората от Старото време, каза Мистър Сноу, били обзети от манията за скорост. Те построили огромен арбалет, който изстрелял стрела с хора вътре в нея до луната. Имали и други стрели с криле като огромни стрелолисти, които можели да кръстосват небето по-бързо от слънцето. Те били господари на света, но така и не се научили да се обичат. И забравили Пътя на воина. И така чрез тяхното невежество и омраза светът загинал във войната на Хилядата слънца. Племената, наброяващи повече от дъждовните капки на небето, падали като изсъхнали листа през Пожълтяването. Убити не от равни на тях в двубой, а от странни тайни думи, изговорени от машини, направени с високо майсторство, скрити дълбоко в земята — като Кълъмбъс, за който говорел облачният воин. Остро желязо с невъобразима сила, притежавана от хора, които не са дъвкали кост.

Кадилак размишляваше върху тези дълбоки и трагични загадки на Старото време, докато търсеше виждащ камък. Накрая, когато слънцето слезе към западната врата, намери един. Мистър Сноу наблюдаваше внимателно как неговият ученик коленичи, затвори очи, вдигна камъка до челото си и картините от паметта на камъка потекоха в ума му.

— Намери ми желязната змия — каза Мистър Сноу. — Иди по-напред през облаците на времето и ми намери голямата битка.

От времето на първите опити да използва практически дарбата си, подтикван от своя учител, Кадилак постепенно се беше усъвършенствал и сега помнеше много от онова, което виждаше или казваше по време на контакта с камъка. Беше открил, че далечната и близката памет могат да бъдат разграничени по силата на аурата, която ги заобикаля, и вътрешното му око беше започнало да разпознава разликата между виденията от миналото и тези от бъдещето.

Стиснал здраво камъка, Кадилак го наведе към коленете си. Мускулите на лицето му се стегнаха, устните му се стиснаха, сякаш се пазеше от някакъв невероятен ужас.

— Умът ми хвърчи напред, но не мога да кажа колко далеч отивам — въздъхна той. Думите съскаха между стиснатите му зъби.

— Потърси Клиъруотър — предложи Мистър Сноу. — Потърси себе си и облачния воин. Повикай ги с всичката сила на ума си. Може би по този начин техните образи ще излязат напред, а другите ще останат затворени в камъка. — Старият летописец седеше търпеливо. Зад тях широките води на двете големи реки бавно течаха на изток. Минаха няколко минути. Главата на Кадилак се олюляваше, тялото му започна да се гърчи, да се разтърсва от силни мускулни спазми. Мистър Сноу не направи опит да го подтиква повече.