Читать «Облачен воин» онлайн - страница 164

Нещо не беше наред. Нещо му беше станало. И Стив знаеше какво е то: беше същото чувство, което го беше обзело, когато видя отворените врати на рампата след първия си самостоятелен полет над земята. Мисълта да се върне към живота си под земята — живот, който някога изглеждаше нормален — всъщност единствения възможен начин на съществуване — го изпълни със странен ужас.

Стив изключи мотора и направи серия безразсъдни пикирания почти докосвайки скалата зад склона, а после, преди да кацне, направи две бавни ниски прелитания над главите на зрителите. За негова изненада, Клиъруотър се беше присъединила към Кадилак на върха на скалата. Когато прелетя над тях, двамата му махнаха. Стив се чудеше как да излезе от ситуацията. Откакто беше срещнал Клиъруотър и бе говорил с Мистър Сноу, той не беше споменавал името й пред Кадилак. Какво знаеше младият летописец? Трябваше ли да се преструва, че не знае коя е тя? „Решавай на място, Брикман…“

Стив уби скоростта, кацна плавно, стъпи на крака и след пет крачки спря. Бързо разкопча коланите и в отговор на махането на Кадилак си запроправя път през развълнуваната тълпа, която беше заобиколила „Блу-Бърд“. Когато се изправи очи в очи с Клиъруотър, се опита да придаде на лицето си неутрално изражение. Кадилак не направи никакъв опит да го представи, но и не се държеше така, сякаш Клиъруотър я няма. Той поздрави Стив за майсторското му изпълнение, след това се обърна да каже на младите мюти да не пипат планера.

Стив използва тази възможност да надзърне в сините очи на девойката.

Те светнаха за кратко, когато Клиъруотър се опита да отвърне на погледа му, след това се забулиха.

— Завиждам ти — каза тя. — Как се чувства човек, когато лети като птица?

— Фантастично. Изпитва се чудно усещане на… не може да се опише. Всеки път, когато се издигна, ми се ще да не слизам. Всъщност истината е, че докато кръжах над онзи връх, почти бях решил да се върна у дома.

— Радвам се, че не опита — отговори предпазливо Клиъруотър. Очите й блеснаха отново за миг.

— О, така ли?

Кадилак, който се бе върнал при тях, каза:

— Да. Виждаш ли… ако се беше опитал да избягаш, щеше да паднеш от небето като камък.

Стив ги погледна и се засмя невярващо.

Кадилак докосна рамото на Клиъруотър.

— Покажи му. Покажи на нашия приятел силата, която в ръцете на Талисмана ще прогони подземните хора обратно в техните дупки и ще ги погребе завинаги.

Думата „приятел“ беше странно подчертана, което разтревожи Стив. Кадилак сигурно знаеше. Вероятно знаеше всичко. Стив се опита да разчете лицата им, но те не разкриваха нищо.

Клиъруотър кимна и затвори очи. Изглежда, се съсредоточаваше. Кадилак се огледа и взе един камък с големината на баскетболна топка. Жилите на врата му се издуха под тежестта му.

— Готова ли си?

Клиъруотър кимна, очите й все още бяха затворени. Тълпата около „Блу-Бърд“ беше стихнала и се беше обърнала да наблюдава какво става. Кадилак напрегна мускулите си и с видимо усилие вдигна камъка над главата си. Клиъруотър широко отвори очи и протегна дясната си ръка към камъка. От гърлото й излезе странен вой, от който кръвта на Стив замръзна във вените. Кадилак пусна камъка, но той не падна, а остана да виси във въздуха. Клиъруотър издигна ръката си и камъкът се понесе нагоре в небето. Когато беше на около двеста фута над тях, виещият неземен звук от гърлото на Клиъруотър изведнъж спря. Камъкът остана във въздуха, държан на място от насочения й показалец. Докато Стив и другите гледаха удивено, Клиъруотър начерта кръг във въздуха над главата си. Камъкът започна да се движи бавно в широк кръг, сякаш завързан за невидим конец. Клиъруотър пусна ръката си и двамата с Кадилак се обърнаха към Стив. Невероятно, камъкът отново не падна. Стив наблюдаваше с отворена уста как продължава да кръжи във въздуха над тях.