Читать «Облачен воин» онлайн - страница 163

Първото истинско излитане от върха на една скала с отвесен склон беше идеално. Докато висеше на ремъците, носейки се по студения възходящ поток, Стив отново изпита възбудата на летенето. Беше като повторно изпълнение на първия му самостоятелен полет над земята; ускоряване на пулса, изострени сетива, ново усещане. Той зави около скалата и направи серия осмици над зрителите отдолу. Небето над него беше синьо, моторът жужеше равномерно.

Тъй като електрическата схема беше от каменната ера, доставяният от слънчевите елементи ток не беше постоянен — по нивото на шума на мотора Стив го оцени на тридесет до петдесет процента от нормалната му мощност. Макар тази енергия да не му позволяваше да се изкачва, тя беше достатъчна за поддържане на достигнатата височина чрез използване на въздушния поток. Когато наблюдаващите отдолу мюти се свиха до размерите на мравки, Стив разбра, че сега има златна възможност да избяга. Идеята се спотайваше дълбоко в ума му от момента, когато краката му се отлепиха от земята за първите пробни излитания. Преди да излети от скалата той беше скрил картата под планеристките си дрехи. Не беше имал възможност да вземе заровения пакет с храна и апарата за пречистване на вода, но това всъщност не беше толкова важно. Той можеше да оцелее няколко дни, докато се върне във Федерацията. Вече месеци беше пил замърсена вода и бе ял сурови плодове; беше дишал радиоактивен въздух и беше имал контакти с мюти. Една седмица повече нямаше да има никакво значение. От излизането си от полудрогирания сън в началото Стив постепенно беше забравил невидимия смъртоносен покров, който все още обвиваше земята. От време на време той си спомняше за постоянната заплаха с чувство на шок — последвано от объркване, когато разбереше, че въпреки продължителното излагане още няма видими признаци на лъчева болест. Стив знаеше, че рано или късно това ще стане. Нямаше спасение. Щеше да има същата съдба като татко Джак. „Но колко странно! — мислеше си той. — Може би е справедливо отново да съм във въздуха, но отдавна не съм се чувствал така добре.“

Продължи да лети хоризонтално на височина около три хиляди фута — далеч над обхвата на мютските стрели. Сега беше моментът да избяга. В него се водеше вътрешна борба с променлив успех. Той знаеше, че ако използва този момент да отлети, ще излъже доверието на Кадилак и Мистър Сноу. А там беше и Клиъруотър. Въпреки обещанията пред Мистър Сноу и пред себе си неговата решителност да ги спази беше започнала да отслабва. Стив искаше отново да я види, да говори с нея, без да е заобиколен от тълпа мюти. Реши да остане. Да забави своя полет към свободата, докато не намери начин да се срещне с нея. Само веднъж. Само те двамата. Но това беше лудост. Той знаеше, че е негов дълг да избяга; знаеше, че ако не избяга, неизбежно ще се разболее и ще умре, и все пак…