Читать «Ключът» онлайн - страница 94

Вече започваше да усеща болката от загубата, мъката за майка му сякаш инквизираше душата му, опустошена още преди години от смъртта на баша му. Когато Джон Ман бе убит, Гейбриъл бе изпълнен с гняв, отначало насочен към убийците, а сетне към самия него. Чувстваше се виновен за това, че не е бил там, съчиняваше различни фантазии, в които спасяваше баща си. Следването изведнъж му се стори безинтересно и безсмислено, затова той заряза университета и постъпи в армията с надеждата да канализира този гняв и да добие нови умения. Надяваше се да се сдобие с практическите познания, които да му позволят да отмъсти на убийците и да защити семейството си, ако то отново бъде изложено на опасност.

И то наистина бе изложено на опасност.

И този път Гейбриъл не бе отсъствал от мястото на събитията.

Но въпреки това се бе оказал безпомощен да спре убийците.

Военното му обучение се бе оказало недостатъчно, за да му помогне да се справи с една толкова проста задача - да защити тези, които обича. Причината за провала му бе обстоятелството, че врагът му бе многоброен и невидим, че не се изправяше пред него с оръжие в ръка, а бе навсякъде и черпеше сила от вярата на милиони и от самата същност на града, из който той крачеше сега. Всъщност врагът притежаваше този град.

Заслепен от мъка, Гейбриъл вървеше по улиците, без да знае къде отива, правеше крачка след крачка с единственото намерение да се отдалечи от болницата, да избягва пожарникарите и всички останали униформени.

В крайна сметка инстинктът му на човек, научен да оцелява в различни ситуации, го отведе на булевард „Мелек“, широка улица, от двете страни на която растяха големи дървета. Никой не бе в състояние да го свърже с адреса, към който се бе запътил, и затова едва ли някой би се сетил да го потърси тук. Това бе домът на единствения човек, който знаеше повече за Цитаделата и нейните тайни от всеки друг извън планината. Ако бележникът, който майка му бе предала в ръцете му, можеше да бъде използван срещу Цитаделата, жената, при която отиваше, щеше да знае как да го използва.

Откри къщата, която търсеше, изкачи стъпалата пред вратата, огледа улицата, за да се увери, че е празна, и почука силно.

В края на улицата виеше аларма, една от хилядите охранителни системи против крадци, включили се сами по време на земетресението. Никой обаче не идваше да провери какво става.

Чу стъпки, а също и издърпването на чекмедже в коридора. Стъпките приближиха, в ключалката се превъртя ключ, вратата се отвори рязко, силната светлина на фенерче заслепи Гейбриъл, а от прага го погледна студеното черно око на дулото на пистолет. Той извърна очи от силната светлина и понечи да вдигне ръце, когато от мрака долетя остър, рязък глас.

-      Гейбриъл! - Пистолетът изчезна, фенерчето също. Сега вече Гейбриъл бе в състояние да види жената, чийто бе този глас. Въпреки ужаса и суматохата, съпътствали земетресението, доктор Мириам Аната бе облечена с безупречна елегантност в костюм на фини райета, съчетан с едноцветна блуза. Правите ѝ сребристи коси, подстригани на асиметрични кичури, ѝ придаваха строг вид, но погледът ѝ бе изпълнен с топлина и загриженост. Гейбриъл я погледна в очите, нещо в него се пречупи и лицето му се изкриви от мъка.