Читать «Ключът» онлайн - страница 93

Студени тръпки побиха Аркадиан.

-      Положението същото като тук ли е?

-      Единият труп изглежда в същото състояние, но другият е в ужасен вид.

- Кой?

Булут го погледна.

-      Познаваше жената, нали? Видях името ти в списъка на посетителите. Нейният труп не е този, който е в ужасно състояние, ако това е някаква утеха.

-      Заподозрени?

- Само един. Гейбриъл Ман.

Аркадиан го изгледа изненадано.

-      Гейбриъл? Защо?

-      Той е беглец.

-      Но това не го прави убиец!

-      Така е, но е свързан с една от жертвите, а и открихме отпечатъците му в стаята ѝ. Стая, в която не би трябвало да ги има.

Аркадиан си спомни как Гейбриъл бе прекъснал разговора им в мига, в който бе разбрал, че някой се е интересувал от полета на Лив. Представи си го как хуква към болницата в същия момент, но пристига прекалено късно.

-      Откъде знаете, че отпечатъците са на Гейбриъл, при положение че нямаме достъп до базите данни?

-      Петерсен ги разпозна. След като той казва, че са на Гейбриъл Ман, значи е така, вярвам му.

Хенрик Петерсен бе най-добрият специалист по дактилоскопия в полицейското управление в Руин. В работата си с четката и графитния прашец бе достигнал артистизъм и съвършенство, с каквито малцина можеха да се похвалят. Бе в състояние да свали отпечатък от почти всяка повърхност и имаше фотографска памет. Преди по-малко от две седмици бе приложил уменията си в градската морга след кражбата на тялото на брата на Лив Адамсен. Тогава бе открил отпечатъците на Гейбриъл. След като Петерсен казваше, че е намерил отпечатъци, които съвпадат с неговите, не можеше да има никакво съмнение, че Гейбриъл е бил тук.

-      Нещо против се кача и да огледам?

-      Не - каза Булут. - Тук ме чака достатъчно работа.

Аркадиан тръгна към входа на подземния паркинг, като пътьом хвърли поглед към репортерите, скупчили се отвъд полицейските бариери. Една от телевизионните камери бе насочена към него и той извърна глава, после влезе в тишината на подземния паркинг.

В края на рампата спря и извади мобилния си телефон. Все още нямаше мрежа. Трябваше да се свърже с Гейбриъл. В полицейското управление имаше нещо гнило, гнило чак до самата му сърцевина, нещо, което бе пуснало пипалата си толкова дълбоко, че позволяваше на убийци да проникват в полицейски килии и болнични стаи. Повдигна му се от мисълта за това. Искаше да предупреди Гейбриъл, че над него е надвиснала опасността да бъде обявен за издирване по подозрение в убийство, но нямаше как да се свърже с него. Надяваше се Гейбриъл да му позвъни веднага след като мобилните мрежи започнат да функционират. Дотогава щеше да се занимава с това, за което бе дошъл, щеше да се погрижи сцената на местопрестъплението да бъде обработена от специалистите както трябва, щеше да се погрижи те да не пропуснат нищо. Прибра телефона в джоба си и тръгна към стълбите. Трябваше да отдаде последна почит на жената, чиито очаквания не бе оправдал.

43

Гейбриъл бродеше безцелно из улиците на разтърсения от природното бедствие град, от очите му се стичаха сълзи и отмиваха праха, покрил призрачно бледото му лице, а в ръката си стискаше бележника, който му бе дала майка му.