Читать «Ключът» онлайн - страница 86

Ченгето се отпусна, желанието му за борба се изпари. Гейбриъл се надигна и го обърка по гръб.

-      Какво е това?

Онзи го гледаше. На лицето му бе изписана смесица от объркване и страх.

-      Аконитин. Еднопосочен билет. Надявам се, че си се сбогувал с майка си.

Гейбриъл изгаряше от желание да заблъска главата му в бетона, докато мозъкът му не изтече, но знаеше, че така ще прахоса и малкото време, с което разполага. Очите му плувнаха в сълзи, когато погледна към тъмния прозорец на четвъртия етаж. Искаше да се върне и да седне до майка си, да я хване за ръка, за да не бъде сама. Съзнаваше, че трябва да изчезне, преди лампите да светнат и преди някой да открие ченгето. Това бе разумният начин на действие. Вместо това стана и хукна надолу по рампата, която водеше към подземния паркинг, а после свърна към стълбите.

Изкачи петте етажа до стаята на майка си като в мъгла. Краката му бяха станали безчувствени още след първото изкачване и след схватката, в която бе изразходвал почти цялата си енергия. Но продължаваше да тича и да си повтаря последните думи, които бе казал на майка си.

„Ей сега се връщам. Обещавам”.

Когато видя някой да влиза в стаята, Катрин вдигна пистолета и го насочи към вратата. Ръката ѝ бе прекалено слаба, за да се прицели.

-      Аз съм - каза Гейбриъл и пристъпи към нея.

Взе пистолета и пое ръката ѝ в своята, опитваше се да намери думите, с които да ѝ съобщи, че е безсилен да направи каквото и да било, да ѝ каже, че се е провалил. В крайна сметка не каза нищо, а и видя, че на лицето ѝ е изписано, че тя вече знае.

-      Под дюшека - прошепна Катрин Ман. - Бележникът на дядо ти. - Гейбриъл плъзна ръката си отдолу и го напипа. - Той ще ти покаже пътя. Дядо ти ми го даде, преди да умре. Сега аз го давам на теб. Ще разбереш какво означава. Вече е в твоите ръце. Всичко е в твоите ръце. - Пое си дълбоко дъх, който задращи пресъхналото ѝ гърло, сякаш около него бе пристегнато въже. - Не бива да те открият. Вземи това познание и върви... използвай го срещу тях... Нека то бъде твоето отмъщение.

Следващият дъх просвири в гърлото ѝ като порив на сух вятър, а после Катрин Ман издиша бавно и продължително, все така взряна в лицето на сина си.

-      Джон - прошепна тя и лицето ѝ се озари от радост, - ти се върна. Върна се за мен.

Гейбриъл преглътна. И гърлото, и очите му пареха.

-      Да - отвърна той, за да не разваля илюзията, в която бе потънала майка му. - Върнах се за теб.

-      Липсваше ми, Джон - каза Катрин преди очите ѝ да изгубят фокус и гласът ѝ да отпадне. - Винаги съм се чудила защо така и не се сбогува с мен.

Гейбриъл понечи да каже нещо, но осъзна, че е прекалено късно. Очите на майка му бяха отворени, но тя вече не виждаше нищо. Той протегна разтрепераната си ръка и постави длан върху още топлата ѝ шия.

Нямаше пулс. Катрин Ман бе напуснала този свят.

Гейбриъл усети как в него се надига истински ураган от гняв. Около него примигнаха светлинки, сякаш суровата сила на гнева му бе озарила нощта. Аварийното осветление се бе включило отново. На приглушената златиста светлина на нисковатовите крушки майка му изглеждаше спокойна и красива, тъмните ѝ коси бяха обрамчили бледото ѝ лице, а кожата ѝ бе гладка, без нито една бръчка. Болката, която майка му бе носила в сърцето си след смъртта на баща му, я бе напуснала. Гейбриъл се наведе и я целуна, от очите му се стичаха сълзи. Той вдигна ръка и ги избърса.