Читать «Ключът» онлайн - страница 62

По-голямата част от работата му като шеф на охраната бе свършена още преди работниците да направят първата копка. Напълно съзнателно бе прекарал конвоя от строителна техника и бронетранспортьори през най-многолюдните градове и села по пътя, за да демонстрира многобройния персонал и огневата мощ, която отвеждаше в пустинята. След като боеспособността на хората му стана публична тайна, никой иракчанин с достатъчно ум в главата не би посмял да ги нападне - наоколо имаше толкова много по-лесни мишени.

В контролния център имаше видеостена, чиито монитори показваха изображенията, заснети от камерите, разположени на различни места в двора. Нощем камерите, монтирани покрай оградата, превключваха на топлинен и инфрачервен режим и превръщаха кафявата прашна пустиня в призрачно зелен пейзаж. Тарик, един от местните, които Хайд бе наел, седеше пред мониторите като хипнотизиран от монотонните образи. Изобщо не вдигна поглед.

Хайд се отпусна тежко на стола зад бюрото си и хвърли навития на руло брой на „Ю Ес Ей Тудей“ до вързопа от зебло. Замисли се дали да не хвърли вестника в кошчето, но вместо това го прибра в чекмеджето, за всеки случай. Побутна мишката, за да включи монитора, и влезе в електронната си поща. Антивирусната защита на компютъра му бе толкова добра, че не пропускаше спам или други нежелани съобщения - всъщност единственият начин дадено съобщение да се озове в електронната му поща бе да е адресирано до него и да пристига от предварително одобрен адрес. Затова Хайд рядко получаваше съобщения. Провери пощата си за съобщения от Уанда, но тя не му бе написала и ред, след като му бе изпратила документите за развода. Въпреки това Хайд бе получил едно ново съобщение. Бе пристигнало по вътрешната мрежа, а подателят му бе доктор Харзан, шефът на целия комплекс:

Прибрахме се от пустинята.

Донеси реликвата в оперативния център веднага щом се върнеш.

Хайд въздъхна и стана. Нямаше нищо против да изпълнява заповеди. Така бе свикнал - в края на краищата бе изкарал шестнайсет години в армията. Въпреки това се дразнеше, когато заповедите идваха от цивилни. Взе вързопа и тръгна към коридора.

Когато бе дошъл за интервюто, преди да го назначат, разбра, че част от задълженията му ще са свързани с древни артефакти. По онова време изобщо не се бе замислил за това. Сега обаче мислеше непрекъснато. Ясно му бе, че след като хората на д-р Харзан копаят в земята наоколо, е нормално да попаднат на нещо старо, което да струва някакви пари. Не можеше да си представи обаче, че купуването на подобни надценени археологически реликви на черния пазар има нещо общо със сондажите за петрол. Веднъж бе попитал д-р Харзан за това, но той му бе отговорил, че не му се плаща да разсъждава, а да изпълнява заповедите и да си затваря устата. И Хайд правеше точно това: мълчеше относно реликвите, мълчеше и за сондажите, мълчеше и за неустоимото си желание да пъхне една граната в задника на Харзан, да дръпне шплента и да го бутне от някоя скала.