Читать «Ключът» онлайн - страница 60

Бе чул стъпките на Смъртта в коридора, бе я чул да спира пред вратата му, да го дразни с близостта си, но да го подминава и да влиза в други стаи, за да вземе други души. Желаеше я, копнееше за нея, но Смъртта не му обръщаше внимание.

Затова търпеше, чакаше своя ред, който - слава Богу! - щеше да настъпи скоро, не се съмняваше в това.Защото въпреки преливанията на кръв, въпреки лекарствата, които трябваше да не ѝ позволят да изтече от тялото му веднага след преливането ѝ, той усещаше как животът го напуска капка по капка и се процежда между бинтовете и почернялата кожа на раните му, които болногледачът почистваше.

Сега обаче се чувстваше по-различно.

Сега се боеше от шепота на Смъртта. По-рано, когато се бе събудил с болката, последвала съня, в който бе напълно здрав и се намираше в прохладните тунели в недрата на планината, бе видял в стаята черна фигура. Отначало реши, че това е Смъртта, дошла най-сетне да го прибере. Но когато кръвясалият му поглед се проясни и фигурата пристъпи напред, видя, че това е свещеникът, дошъл да му съобщи последните новини.

Смъртта все пак бе дошла, но не за него.

„Ти си последният - бе прошепнал свещеникът. - Последният...“

Докато лежеше, прикован от тежестта на тази вест, Драган Руя бе почувствал силата да изпълва тялото му едновременно с осъзнаването, че смъртта вече не е желана. Той трябваше да живее. Нямаше представа кой е застанал начело на Цитаделата, но подозираше, че орденът е обезглавен. Защо го бяха оставили да гние в тази болница, без да се свържат с него? Защо не се бяха погрижили да му затворят устата, освен ако нямаше кой да издаде подобна заповед? Ако всички от старото ръководство бяха мъртви, значи бе останал само той. И той бе единственият, който можеше да възстанови ордена.

Погледна болногледача, който сваляше последната превръзка, под която се показа черната му съсухрена кожа. Подобна гледка му причиняваше силна болка: гноясалата кожа, покрита с ритуални белези, свидетелства за ревностната му вяра, червена и подута на местата, където кръвта изтичаше от тялото му.

Той бе роден в страдание, досущ като библейския Йов, и бе доказал, че е достоен за делото, с което бе натоварен. Бе пощаден, за да възстанови ордена. Един водач обаче трябваше да е силен, а имаше само едно място, където болното му тяло можеше да се възстанови напълно. Ако му бе писано да оживее, разбира се.

Трябваше да се върне в Цитаделата.

II.

                  Никой никога не ще постигне нещо прекрасно или

                  значимо, ако не се вслушва в онзи шепот, който чува

                  само той.

Ралф Уолдо Емерсон

25

Провинция Бабил, Западен Ирак

Автомобилът заподскача по коловозите, изровени от последните наводнения, и Хайд опря ръка в тавана на купето. Бяха напуснали главния път преди двайсетина километра и вече бяха навлезли дълбоко в пустошта. Около тях нямаше нито дървета, нито трева, нито дори вятър - абсолютно нищо. Дори ниските храсти, известни по света като цикутово часовниче, а сред местните - като щъркелов клюн, които успяваха да се вкопчат в земята навсякъде из Ирак, тук бяха изсъхнали под напора на настъпващата Сирийска пустиня. Всяко нещо, което бе живяло или расло тук, бе отдавна унищожено от времето и горещината и бе сведено до два елемента - земя и небе. Неясна, сякаш зацапана мъглива ивица бележеше мястото, където двата елемента се срещаха, сякаш сам Бог бе прокарал пръста си върху него, заличавайки границата между тях.