Читать «Ключът» онлайн - страница 201

-      Да, нападението би означавало самоубийство. При всички случаи трябва да проникнем в периметъра и да стигнем колкото се може по-близо до онази дупка - каза Гейбриъл, обърна се към баща си и добави: - Мисля, че трябва да се предадем.

Малко след като получи съобщението за изчезналите бегълци, дежурният забеляза двата коня в пустинята. Бял мъж и жена яздеха единия, а вторият ездач приличаше на арабин. И размахваше куфията над главата си в знак, че се предава.

Дежурният включи радиостанцията и се свърза с майор Хайд.

-      Тук са, шефе. Идват от пустинята с вдигнати ръце.

Изслуша заповедите му, после махна на охранителя до вратата и извика:

-      Пуснете ги. Разоръжете ги и ги задръжте, докато дойда.

Джон Ман бе завързал - не особено стегнато - ръцете на Лив и Гейбриъл зад гърба им и бе свалил обувките на Лив, така че сега тя бе боса. Трябваше само да слезе от коня, да стъпи на земята и да изпълни пророчеството.

Пазачите ги пресрещнаха, взеха оръжията им и ги поведоха към портала, а оттам в оградената зона.

Дълбокият изкоп бе осветен от мощни прожектори, превърнали нощта в ден, но каквото и да се намираше в дупката, оставаше скрито под земята и не можеха да го видят от мястото, на което бяха застанали.

Откъм пустинята долетя сърдитият вой на вертолетни ротори.

Един от пазачите им махна с ръка да слязат от седлата. Гейбриъл скочи първи и протегна ръце към Лив, за да ѝ помогне.

Тя падна в прегръдката му и той започна да я сваля от коня. Пръстите на босия ѝ крак се насочиха към земята, изпънати като стрела. Тя долови нощния хлад, който излъчваше земята, сетне цялото ѝ стъпало докосна прахоляка.

Нищо не се случи.

Другият ѝ крак също стъпи на земята. Нощта не потрепна. Нищо не се промени.

Пазачът ги подкани да тръгват и те се подчиниха. Докато минаваха покрай изкопа, Джон Ман погледна надолу и осъзна грешката си и катастрофалните последици от нея.

Това не бе мястото, което търсеха. Тук не бе заровено древно съкровище, скрито от някой от най-великите владетели в историята, нито пък се криеха свидетелства за наличието на някоя праисторическа гора. Това бе мястото, на което се бе разбил хеликоптер от онези, които наричаха Морски дракон. Корпусът му бе разрязан и хеликоптерът приличаше на изкормен звяр. Край него - досущ като малки бели червеи - се суетяха работници с бели гащеризони и вадеха артефакти от разбитите дървени сандъци.

Докато Джон гледаше машината, която бе свързана с най-трагичния епизод в миналото му, мъжът, който ръководеше операцията, вдигна глава и очите им се срещнаха. Беше същият човек, когото бе наблюдавал през бинокъла си, когато откриха мястото на катастрофата. Сега обаче бе по-близо и Джон успя да го познае.

-      Харзан.

Мъжът се усмихна и се качи при пленниците.

-      Джон Ман - каза Харзан. - Често съм се чудил дали ти не си Дух. Оказа се труден за убиване.

Джон кимна към работниците с бели гащеризони в изкопа.

-      Те знаят ли как постъпваш с колегите си?

Харзан се усмихна.

-      Те не се опитват да използват миналото, за да навредят на бъдещето на църквата.