Читать «Ключът» онлайн - страница 172

Тома взе телефона, погледна го и каза:

-      Няма сигнал. Вероятно сме прекалено навътре в планината.

Атанасий изпадна в отчаяние. Бе хванат в капана на карантината и поне през следващите няколко дни нямаше да може да се измъкне от него. На всичко отгоре мястото на този капан се намираше прекалено навътре в планината, скрито зад дебели плътни скали. Трябваше да открие начин да се измъкне, в противен случай от информацията, която бе открил, нямаше да има никаква полза.

Тома му подаде телефона и Атанасий посегна да го вземе - и в този миг вратата зад тях се отвори.

На прага стоеше Аксел. Изгледа ги, но като че ли не видя мобилния телефон с блеснал екран.

Едва сега двамата забелязаха кръвта, която течеше от носа му. Миг по-късно лицето му се изкриви в агония и той рухна на колене и простена:

-      Помогнете ми! Моля ви, помогнете ми...

91

Пътуването до турско-иракската граница им отне осем часа, осем безценни часа по пътища, които колкото по на изток отиваха, толкова по-тесни и разбити ставаха. Разбраха, че наближават границата, когато видяха първия контролно-пропускателен пункт. Намирал се под контрола на турската армия, обясни ѝ Гейбриъл, след като го преминаха, чиято основна грижа била ПКК - кюрдските борци за свобода, - а не западняци, които отиват на изток. На границата щяло да е различно. Подаде ѝ британски паспорт с кестеняви корици и снимката на русо косо момиче, което приличаше - макар и не кой знае колко - на Лив.

-      Взех го назаем от една от нашите доброволки - обясни Гейбриъл, докато наблюдаваше военния пост, който се смаляваше в огледалото за обратно виждане. - Граничната полиция не обръща особено внимание на снимките. Взимат ксерокопия от паспортите за архива си, а аз съм им давал такива, че никой не би могъл да разбере кой е на снимката. - Стисна окуражително ръката ѝ. - Всичко ще е наред. Обещавам.

След петнайсетина минути изкачиха един хълм и от билото му видяха граничния пункт при Силопи, построен край брега на някаква мътна кална река. Приличаше на бетонен паркинг с форма на триъгълник, чиято основа бе обърната към реката. Първата мисъл на Лив при вида на граничния пункт бе, че тук ще си умре. От средата на основата започваше мост, който прехвърляше реката и завършваше пред също такъв паркинг на иракския бряг. Един мост, един път и буквално хиляди камиони, които чакаха, за да преминат. Бяха паркирани в няколко редици край сградите на граничния пункт и импровизираните паркинги, разположени върху сухата земя от двете страни на пътя. Самият път бе блокирам от колона автомобили, която не помръдваше. Ако трябваше да чакат на опашката, щяха да минат дни преди да се озоват в Ирак. Дни, с които не разполагаха.

-      Не се тревожи - успокои я Гейбриъл, разбрал причината за промяната в настроението ѝ. - Това е опашката за камиони. Ние ще минем оттам. - И посочи чист участък от пътя, по който се движеше американски всъдеход „Хъмви“, насочил се към опашката от таксиметрови автомобили. Бронираният джип излезе от пътя, заобиколи спрелите автомобили, като вдигаше опашка от прахоляк, спря за броени секунди при бариерата, след което отново ускори и тръгна по моста към Ирак. На другия бряг на реката го очакваха други армейски джипове и камиони, охранявани от войници с преметнати пред гърдите автомати М4. Стояха в сянката на малка арка, издигната над пътя. На върха ѝ имаше надпис на арабски, а под него превод на английски, който гласеше: „Добре дошли в Иракски Кюрдистан!“.