Читать «Ключът» онлайн - страница 170

-      Братко Малахия! - Библиотекарят го изгледа стреснато, сякаш бе забравил, че в стаята има и други хора. - Правя тестове на инвентарната база данни и открих някаква аномалия. Би ли я погледнал?

Малахия се надигна неохотно от стола си и се затътри към тях.

-      Какъв е проблемът? - попита той, застанал колкото се може по-далеч от двамата, сякаш се боеше, че може да се зарази.

-      Тези данни са непълни или сгрешени. Говорят ли ти нещо?

Малахия надзърна през дебелите стъкла на очилата си и се усмихна.

-      Всичко е наред. Тирето означава, че документът не е дошъл отвън, а най-вероятно е прехвърлен от друг отдел в библиотеката, затова липсва информация за начина на придобиване.

-      А този код, който трябва да посочи местоположението му?

-      Това означава, че вече не е тук - отвърна брат Малахия и посочи буквите ASV. - Това съкращение означава Archivium Secretum Vaticanum и датата, когато документът е бил прехвърлен там.

Атанасий остана смаян от наученото, както и от равнодушния тон на брат Малахия.

-      Но аз мислех, че нищо и никога не напуска планината!

-      Макар и рядко, но се случва. През последния век сме изнесли четири документа. И четирите са постъпили в Тайните архиви на Ватикана.

-      А тази двойка какво означава? - И посочи цифрата, чието значение отец Малахия не им бе обяснил.

- Тя показва позицията на човека, изискал прехвърлянето. Само най-високопоставените служители на Ватикана могат да поискат прехвърлянето на материали от нашата библиотека и всеки от тях е означен с номер. Номер едно е папата, номер две е държавният секретар и така нататък. Този документ е изискан от държавния секретар на Ватикана кардинал Клементи.

89

Гейбриъл бе прекосявал границата много пъти като шофьор, превозващ храни и медикаменти за различни благотворителни проекти в Ирак. Докато шофираше, разказа на Лив за някои от тях - за училищата, които са построили, за блатата на юг, които са възстановили, след като Саддам Хюсеин ги бе пресушил, за да прогони от тях местните племена, живеещи там от хиляди години. Гейбриъл говореше, а Лив слушаше, като от време на време задаваше по някой въпрос, за да поддържа разговора. Бе се облегнала на нагорещения от слънцето прозорец и наблюдаваше сухата скалиста пустош, която прекосяваха.

Колкото по на изток отиваха, толкова по-оскъдна ставаше зеленината и толкова по-осезаемо - присъствието на пустинята. Пейзажът отразяваше онова, което тя изпитваше в момента - сякаш някаква енергична, изпълнена с живот част от нея изчезваше бавно, за да бъде заменена от сух прахоляк. Отначало направи опит да убеди самата себе си, че това се дължи на въздействието на приспивателните, но колкото повече километри оставаха зад гърба ѝ и колкото по-осезаемо ставаше усещането за празнота, толкова повече се засилваше убеждението ѝ, че причината се крие другаде. Два днй, бе казал Гейбриъл. Четирийсет и осем часа и щяха да прекарат поне половината от тях в път, без никакви гаранции, че ще се озоват на правилното място.