Читать «Ключът» онлайн - страница 168

Хайд се взираше през прозореца към просветляващото небе. Бе станал от сън два часа преди съмване, за да организира изпращането на два екипа - охранителен и технически - на новото място в пустинята. Отвън долиташе ревът на двигателите на камионите и другата техника, която се готвеше да потегли. Бе приключил с всичко, когато доктор Харзан му бе възложил и тази задача.

Понякога се чувстваше като новобранец, на когото възлагат най-гадните задачи, онези, с които никой не иска да се захване. В армията поне имаше ясна командна верига и човек знаеше кой стои над него и откъде да очаква неприятности. Спомни си какво бе казал Дух по време на размяната.

„Тези хора може да дойдат тук и да потърсят... нещо. Уведоми ме, ако дойдат“.

Тогава си бе казал, че за нищо на света няма да помоли Дух за помощ. Сега обаче, при положение че тримата умници в пустинята изцеждаха всичките му ресурси, реши, че трябва да преглътне гордостта си и да постъпи прагматично. Щеше да плати на Дух за помощта му, щеше да установи командна верига като... като между господар и слуга. В края на краищата парите не бяха негови.

Отключи долното чекмедже на бюрото си, извади вестника и набра номера, изписан в полето на страницата. Този път Дух вдигна.

-      Имаш новини за мен?

Хайд поклати глава, вече уморен, макар денят едва да започваше.

-      Какво ще ти стане, ако кажеш „здравей“?

Дух не отвърна нищо.

Хайд притисна една точка между очите си с надеждата, че един бърз масаж ще прогони главоболието.

-      Добре, ще карам направо. Хората, за които спомена... онези, които щели да дойдат да търсят нещо в пустинята. Идват насам.

-      Откога е тази информация?

-      Току-що отпечатана в пресата, доколкото знам. Помолиха ме да ги открия възможно най-бързо, а ти каза, че можеш да помогнеш. Спомняш ли си?

Дух отново не отговори.

Хайд продължи да масажира челото си.

-      Виж какво, ако си зает...

-      Мога да ти помогна - каза Дух и затвори.

88

Лесно и бързо превърнаха една от читалните в библиотеката в импровизирана лечебница. Преместиха бюрата покрай стените, за да направят място за четири легла, а по лавиците, обикновено отрупани с книги, сега бяха наредени кутии със спринцовки, стерилни ръкавици, маски и силни обезболяващи. На друг рафт бяха наредени платнени колани, готови да влязат в употреба и да укротят всеки, който прояви симптоми на онова, което всички бяха започнали да наричат „риданието“.

Аксел крачеше нервно напред-назад, изпълнен с недоволство и страх. От време на време сядаше на леглото, но веднага скачаше и отново започваше да кръстосва из стаята. Атанасий го съжаляваше. Като капитан на манастирската стража, Аксел определено понасяше шока и унижението на изолацията по-тежко от останалите. Освен това целта на живота му се бе изплъзнала изпод носа му. За втори път! Вероятно след завръщането на брат Драган в Цитаделата бе смятал, че издигането му до sancti е в кърпа вързано. Но не би.

Отец Малахия възприемаше карантината по различен начин. Седеше на едно бюро с лице, озарено от зеленикавите отблясъци, хвърляни от екрана на компютърния терминал, бе погълнат изцяло от работата си и не обръщаше внимание на нищо друго. Външният свят нямаше представа за това, но по-голямата част от милионите книги и документи в Голямата библиотека бе прехвърлена в електронен вид. Малахия и помощниците му работеха вече повече от година върху каталог на всички заглавия. Така че той имаше какво да прави, всъщност имаше работа за няколко години напред, стига, разбира се, да останеше свързан с любимата си библиотека и... да не се разболееше.