Читать «Ключът» онлайн - страница 162

-      Веднага след като материалът е заснет, момичето е отведено с полицейски ескорт в градската болница в Руин... но така и не е постъпило там. Изчезнало е. Отново. Доколкото си спомням, ти каза, че ще решиш проблема - Клементи нямаше как да пропусне подигравката в гласа на Пентанджели, - затова, кажи ми, моля, къде е момичето.

Клементи обмисли възможността да излъже, да съчини набързо някаква история, че уж момичето е под наблюдение и ще бъде елиминирано до час, но през последните няколко дни бе дал толкова много подобни обещания, че не намери в себе си сили да изрече тези думи.

-      Нямам представа - призна той.

Пентанджели въздъхна тежко и продължи:

-      Не знам защо ти е толкова трудно да се справиш с тази бъркотия. Не забравяй, че в случай на провал ти ще загубиш най-много. Нашето участие в случая - като изключим обстоятелството, че сме отпуснали кредит на църквата - не може да бъде доказано. Ние ще си получим парите по един или друг начин, независимо дали в брой, или в недвижими имоти. Знаеш ли, парцелът, на който се издига „Сейнт Патрик“¹⁷¹ в центъра на Манхатън, сигурно ще струва към четвърт милиард долара, ако излезе на пазара. Затова на твое място бих зарязал всичко останало и бих съсредоточил усилията си върху откриването на тези хора преди да са направили нещо непоправимо. Между нас казано, ние притежаваме повечето радио- и телевизионни станции по света, но все пак не притежаваме всички. Не разчитай, че втори път ще успеем да потулим подобна история. Време е да въведеш ред в собствения си двор, кардинале. Уведоми ме, когато приключиш.

83

Лив долови шумове и движения - достигнаха до нея през мекия пашкул на медикаментозния сън. Бяха по-различни отпреди, вече не долавяше равномерния шум на самолетни двигатели, а нещо по-тихо. Долови скърцане на гуми, усети лекото подрусване на автомобил, който се движи по неравна повърхност. А после скърцането спря. Отвори се врата и когато в колата се качи още някой, Лив усети амортисьорите ѝ да клякат. Навън бе тъмно, сигурна бе в това, макар очите ѝ да си оставаха затворени. Долови нощта, която се прокрадваше през отворената врата, и чу нощните звуци: сухото скрибуцане на щурците, лекия полъх на хладния ветрец.

Който и да се бе качил в автомобила, бе застанал близо до нея и я оглеждаше. Представи си как огромният русокос похитител се кани да ѝ бие поредната инжекция, която да я превърне в пленник на собственото ѝ тяло. Искаше ѝ се да скочи и да побегне в нощта, но знаеше, че тялото ѝ е прекалено слабо и няма да ѝ се подчини. Подготви се за убождането на иглата. А после някой каза:

-      Лив?

Тя отвори с мъка очи и се опита да ги фокусира. Фигурата, надвесена над нея, бе озарена от прекалено ярка светлина, за да я различи добре, но знаеше кой е това.

Гейбриъл се усмихна, когато я видя да отваря очи, и тя също се усмихна, но мислено, после протегна ръка, за да докосне лицето му, отново мислено, тъй като ръката ѝ продължи да лежи неподвижно, а лицето ѝ си остана безизразно като маска. Все още не бе успяла да се измъкне от затвора на химикалите, с които я бяха тъпкали. И макар да се наслаждаваше на този миг, спомените за кошмара се върнаха. Последния път, когато се бе събудила от сън, бе открила Гейбриъл да стои на прага на хотелската ѝ стая, погълнат от пламъци. Образът му се размаза, когато очите ѝ плувнаха в сълзи, но тя премигна няколко пъти и отново отвори очи. Искаше да се взира в него колкото се може по-дълго, дори наистина да бе илюзия.