Читать «Ключът» онлайн - страница 157

Мина без проблеми планинския проход и навлезе в покрайнините на града точно в три и половина. Гласът от арматурното табло го насочи към широкия Източен булевард, а оттам по околовръстния път, който заобикаляше Стария град и навлизаше в североизточната му част, известна като Сенчестия квартал, понеже лежеше в сянката на планината. След девет минути стигна до крайната точка на своето пътуване.

Дик вкара микробуса в склада, построен досами старата крепостна стена, спря до една рампа и изключи двигателя. Достъпът на по-тежки превозни средства в Стария град бе забранен, затова хранителните продукти и стоките, необходими за всекидневната дейност на кафенетата и магазините за сувенири, се превозваха със зъбчата железница. Фуникулерът, който приличаше на голямо и бавно увеселително влакче, минаваше директно през крепостната стена, след което навлизаше в подземен каменен тунел, в който пълзеше към върха на хълма, за да стигне до главния склад в Стария град.

След като се увери, че наоколо няма някой, Дик слезе от шофьорската седалка, взе количка за палети и отвори задните врати на микробуса. Издърпа сандъка и го откара с количката до самотния товарен вагон с отворена странична врата, който го очакваше пред входа на тунела. Качи сандъка в него, седна в кабинката в задната част на вагона и отвори съобщението в телефона си, за да прочете отново получените инструкции.

Вдигна капака на пулта за управление и натисна последния от трите червени бутона. Вагонът пое бавно-бавно, теглен по релсите от желязна верига и зъбни колела, но заради пневматичните гуми и електрическия двигател не издаваше никакъв шум, който да наруши нощната тишина. Навлезе в сумрачния тунел и започна да се изкачва. Целта му бе третата и последна спирка, разположена на самия връх на Стария град до улицата, която заобикаляше основите на Цитаделата.

Беше три часът и четирийсет и една минута.

Драган спря до грубо издяланата стена на Пещерата на даровете и погледна надолу през отвора. Приличаше на опърпана хищна птица, която дебне плячката си. Не забеляза никакво движение по озарените от натриеви лампи улици на Стария град, проснали се в подножието на Цитаделата като яркожълт килим.

Усети как нощният студ се прокрадва в изнемощялата му плът, но усети и още нещо, което му напомни за първия полъх на предстоящия дъжд, донесен от пролетния вятър, или за първите лъчи на слънцето, надзърнало иззад студените облаци, за да го стопли. Както океаните и моретата реагираха на лунното притегляне, така и клетките на тялото му реагираха на приближаването на Тайнството.

Скоро То щеше да се върне, да изпълни планината с пречистващата си сила, да огрее тялото му и да възстанови здравето на жалкото създание, в което се бе превърнал.