Читать «Ключът» онлайн - страница 150

Гейбриъл улови въжето и го подръпна, за да провери здравината му. Щеше да свърши работа. Той си пое дълбоко дъх, увисна на въжето с цялата си тежест и се подготви да чуе рязък метален звън, долетял някъде отвисоко.

Не се чу нищо.

Съобщението бе стигнало до получателя.

И той се бе погрижил камбаната до асансьора да не звънне.

Гейбриъл се закатери по въжето.

Мислеше за Лив, самотна и уплашена, в плен на хората, които бяха убили майка му и скоро щяха да доведат Лив тук. Нямаше да позволи да я сполети същата участ.

Най-сетне стигна до пещерата. Всичките му мускули крещяха от болка, дрехите и ръкавиците му бяха подгизнали от пот.

По-голямата част на пещерата бе запълнена от масивната дървена конструкция, известна като Асансьора. Въжето на камбаната минаваше покрай нея и изчезваше в дупка в скалата, достатъчно голяма, за да мине самото въже, но прекалено тясна за човек. Гейбриъл се набра за последен път и главата му се показа над нивото на пода в пещерата.

Беше празна.

Никой не го чакаше.

А под него зееше стометрова пропаст.

Нямаше повече сили. Усети как се плъзга надолу...

В този миг една ръка го сграбчи за якето и го задърпа нагоре.

Гейбриъл лежеше на студените камъни и се наслаждаваше на радостта от това, че е жив. От пух да бе направен подът на пещерата, нямаше да му се стори по-удобен и мек.

-      Трябва да побързаме - каза Атанасий. — Не бива да ни открият тук. - И му подаде сгънато расо. - Облечи го и ще можеш да се движиш необезпокояван из планината.

Гейбриъл се надигна, навлече грубото вълнено расо, погледна Атанасий в очите и му подаде ръка.

-      Аз съм Гейбриъл. Благодаря ти, че отново ми спаси живота.

-      Атанасий - отвърна монахът малко смутено и стисна подадена му ръка. - Или брат Пийкок, ако предпочиташ. В съобщението ти ставаше въпрос за някаква карта.

Гейбриъл извади листа от джоба си и му го подаде. Беше копие на картата, която Оскар бе нарисувал в дневника си. Атанасий го взе, проследи с пръст очертанията на тунелите и коридорите, стигна до символа с кръстосаните кости и каза:

-      Това е костницата. Онова, което търсиш, е погребано под Катедралната пещера редом със святите кости на прелатите. - Взе светилника от нишата в стената и продължи: - Нахлупи качулката ниско над лицето си, следвай ме на десетина крачки назад, а заговори ли ме или ме спре някой, се скрий. Никой няма право да се разхожда из планината по това време. Да се надяваме, че останалите братя спазват правилата по-съвестно от мен.

77

Гейбриъл следваше мъждукащото пламъче на светилника, което подскачаше пред него. Виждаше тъмни врати и кабели, които се виеха по стените като кръвоносни съдове. На всеки десетина крачки имаше и електрически крушки, но нито една не светеше. Гейбриъл се запита дали това се дължи на земетресението, или така монасите пестят електричество. Тази мисъл му се стори странна. Толкова много години бе демонизирал Цитаделата и всичките ѝ обитатели, че обстоятелството, че сега се намира във вътрешността ѝ и обръща внимание на такива тривиални подробности, му се стори сюрреалистична. Напомни си, че е проникнал във вражеския лагер, воден от напълно основателна причина. Бръкна в джоба си и стисна пистолета. Тежестта му го успокои и той продължи да се взира в светлинката, която се носеше на десетина крачки пред него, насочил цялото си внимание към важността и успеха на мисията си.