Читать «Ключът» онлайн - страница 148

Аркадиан вдигна подвижния плот и влезе в задната стаичка. Не бе включил осветлението.

-      Искаш ли кафе? - попита, докато наливаше вода в джезвето. - Очертава се дълга нощ, така че кофеинът ще ти е от полза.

-      Благодаря - отвърна Гейбриъл. По време на нощните операции в Афганистан той и другарите му дъвчеха кофеинови таблетки, а понякога дори изсипваха пликчетата разтворимо кафе направо в устата си, за да не заспят. Имаше нещо странно в бойните действия: съсипва те не друго, а очакването. Скуката е толкова жесток убиец, колкото и куршумите. Подлудява те или пък те прави нетърпелив и безразсъден, а нито тогава, в Афганистан, нито сега, тук, Гейбриъл можеше да си позволи подобно нещо. Най-добре щеше да е да поспи, но знаеше, че е невъзможно. Мислеше за Лив, попаднала в плен на врага, който скоро щеше да я доведе тук. Не можеше да се отърве от чувството, че е я подвел, че не е изпълнил обещанието си.

-      Заповядай - каза Аркадиан и му подаде чаша черно турско кафе. - Едва ли е по твой вкус, но ще те държи буден.

-      Благодаря - каза Гейбриъл. - Благодаря за всичко.

Аркадиан сви рамене.

-      Опитвам се да помогна на добрите да спечелят. Междувременно защо не ми обясниш какво всъщност става?

Гейбриъл се замисли за всичко, което бе научил през последните няколко часа: за Огледалното пророчество, за края на дните, за търсенето на Едем... Нямаше представа откъде да започне. Погледна интелигентното лице на детектива и изведнъж разбра.

-      Всичко започна преди дванайсет години - каза той. - Поне за мен. Започна със смъртта на баща ми...

75

Дванайсет молитви разделяха на части денонощието в Цитаделата. Четири бяха нощни и накъсваха нощта на равни дялове, като втората бе вечерня. Тя започваше два часа след мръкване и отбелязваше момента, когато гасяха свещите и планината потъваше в сън. След това време никой нямаше право да излиза в тунелите, с изключение на стражите, които патрулираха из тях, а също и на монасите, включени в списъка за нощни молитви, запътили се към някой параклис или пък връщащи се от него. Изключение се правеше и за монасите с достатъчно висок ранг, който им гарантираше, че за тях не важат правилата, които ръководят живота на останалите.

И така, половин час след вечерня планината потъна в тишина... но не всички бяха заспали.

Отец Тома бе буден. Работеше сам в библиотеката: извършваше безброй проверки с надеждата да отстрани пропуските в охранителната или климатичната система, които бяха затворили библиотеката за толкова дълго. За момента бе успял да се справи с проблемите в читалните и кабинетите, но не и с тези в големите зали. Затова продължаваше да работи.

Друг мъж - със зелено расо - крачеше нервно по широката тераса на прелата, от която се откриваше изглед към овощната градина в сърцето на планината. Драган.