Читать «Ключът» онлайн - страница 144

Атанасий забеляза писмото, сложено най-отгоре. Бе написано на ръка и адресирано до „брат Пийкок“. Посегна машинално към него, изгарящ от нетърпение да прочете съдържанието му, но спря, когато осъзна, че брат Озгуд продължава да е в стаята.

-      Нещо важно ли има?

-      Братът градинар се разболя - отвърна Озгуд и почеса нервно едната си ръка с другата. - Казват, че кожата му е поразена от зараза. Отведоха го в лечебницата.

- Благодаря. Ще го навестя след като приключа тук.

Озгуд кимна, но не излезе. Покашля се и сведе поглед към ръцете си.

-      Смятате ли, че е възможно? Имам предвид заразата? След случилото се със sancti, след като тази чума нападна градината, братята започват да се чудят.

-      За какво се чудят?

-      Дали не сме разгневили Бог по някакъв начин и той ни наказва за това.

Атанасий се замисли за онова, което бе видял в параклиса на върха на планината.

-      Възможно е - отвърна, вдигна поглед и видя страха, изписан на лицето на Озгуд. - Не се тревожи. Братът градинар е останал без сили, дълбоко разстроен от болестта по дърветата. Сигурен съм, че болестта, която го е съборила на легло, е породена от това, а не от Божия гняв. Убеден съм, че не е заразна - каза брат Атанасий и кимна към пръстите на Озгуд, който продължаваше да се чеше нервно. - Заговорят ли всички за бълхи, човек започва да се чеше. Върни се към задълженията си и не позволявай слуховете и клюките да повлияят на здравия ти разум. Ето - той кимна към пълния със смачкана хартия кош, - отнеси това в кухнята. И не забравяй, чс днешните новини бързо стават утрешни подпалки.

Озгуд се усмихна, вдигна коша и излезе. В мига, в който вратата се затвори, Атанасий грабна плика и го разкъса, после отиде до огнището. Прочете съобщението, после го накъса на парченца, хвърли ги върху студената решетка и ги запали. Изчака пламъците да превърнат хартията в пепел, след което я взе в шепи и я стри на прах.

„Тази вечер“, пишеше в бележката.

73

Атанасий чу брата градинар още преди да го види.

Приглушеният му вой отекваше из смълчания иначе коридор, който водеше надолу към най-изолираните пещери на лечебницата. В този вой имаше нещо, което подтикваше Атанасий да затисне ушите си с ръце и да хукне обратно. Приличаше на долетели от дълбините на ада стенания на някоя бедна, прокълната душа. В този вой имаше и мъка, и лудост, и той достигаше онази най-първична част от мозъка му, в която се криеха най-дълбоките му страхове.

Спря пред изолационното отделение, въздъхна дълбоко, преглътна сухо и бутна тежката дървена врата.

Първото, което видя, бе слабата, мършава като призрак фигура на бдящия край легло брат лечител. На леглото до него бе простряно гърчещото се голо тяло на брата градинар. Бе гол, с изключение на набедрената си препаска, а крайниците му бяха завързани за металната рамка на леглото с яки платнени ивици с цвят на избеляла кост, покрити тук-там с кафеникави петна, оставени от нещо влажно и лепкаво. Кожата му бе изпъстрена с безброй циреи, дълбоки бразди и пресни белези показваха къде пръстите му са се забивали с такава ярост, сякаш е бил нападнат от див звяр. Дори в момента присвиваше конвулсивно юмруци, сякаш се опитваше да прогони ужасния сърбеж, който изтръгваше противния вой от разпенените му устни.