Читать «Ключът» онлайн - страница 132

Събра разпилените върху леглото листове. Бяха страници, откъснати от Библията. Корицата на книгата лежеше на пода до леглото. Взе я и тя увисна безжизнено в ръцете ѝ като мъртво животно. Една-единствена страница бе останала залепена за корицата. Страница от Откровението на свети Йоан Богослов и това едва ли бе случайно. По-голямата част от текста върху нея бе задраскан с разкривени, гневни линии, но няколко реда бяха останали незасегнати:

... ето, голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му - седем корони; опашката му повлече третината от небесните звезди и ги свали на земята. Змеят застана пред жената, която щеше да ражда, та, кога роди, да изяде детето ѝ. И тя роди мъжко дете, което ще управлява всички народи...

Лив се взираше в думите, а пронизителният писък на дракона продължаваше да кънти в главата ѝ.

На вратата се почука силно и Лив подскочи.

-      Моля, излезте и тръгнете към стълбите! Моля, побързайте !

Мъжът продължи по коридора, чукаше на всяка врата и повтаряше нареждането. Воят, който чуваше Лив, не бе причинен от дракона от съня ѝ, а от противопожариата аларма.

Тя събра набързо дрехите си и грабна чантата си.

В коридора алармата виеше още по-силно и Лив запуши ушите си с ръце, докато бързаше към стълбите. Помисли за съвпадението между текста от Откровение и кошмарните съновидения. Вероятно бе прочела точно този откъс преди да заспи и сама бе посяла в съзнанието си семената, от които бяха избуяли тези страховити картини.

Стигна противопожарната врата и я бутна, чудеше се дали Гейбриъл е успял да уреди пътуването ѝ до Руин. Не можеше да повярва, че очаква с нетърпение да се върне там. Възможността да се срещне отново с него бе променила всичко. Чувстваше се свързана с него.

До такава степен бе потънала в тези мисли, че не чу съскането на хидравличната врата, която се отвори зад гърба ѝ, не усети и острия мирис на хлороформ, преди една ръка, голяма колкото главата ѝ, да притисне кърпата към лицето ѝ.

Опита се да извика, но пищенето на алармата и кърпата приглушиха звука. Опита се да отмести огромната длан, но упойката бе започнала да действа и ръцете ѝ се отпуснаха безжизнено. Последното, което изпита, преди мракът да я погълне, бе внезапният пристъп на паника при вида на кръста, татуиран върху ръката на мъжа, който я държеше.

66

Дик затвори вратата с крак и сложи младата жена на леглото.

Погледна си часовника. След десет минути трябваме да докладва. Най-трудното бе зад гърба му. Бе открил, че е сама, бе я подплашил да излезе навън и сега тя бе негова. Трябваше само да ѝ счупи врата и да изчезне. Табелката „Моля, не безпокойте“, окачена на врата на стаята ѝ, щеше да му гарантира, че никой няма да открие тялото ѝ преди следващата сутрин, а дотогава той щеше да е далеч, много далеч оттук.

Наведе се, за да огледа лицето ѝ. Долови аромата на хотелския сапун, смесен с етаноловия мирис на хлороформа. Момичето имаше гладка, почти прозрачна кожа, опъната върху изящни кости. Устните ѝ бяха леко разтворени, малките ѝ бели зъби искряха сред влажния сумрак в устата ѝ. Той се наведе още по-близо, за да почувства топлия ѝ дъх върху кожата си, и забеляза леката бръчка, онази, която наричат бръчка на концентрацията, между затворените ѝ очи. И той имаше такава, резултат от годините, прекарани в самообразоване, предимно в затворнически библиотеки.