Читать «Ключът» онлайн - страница 130

Всичко бе толкова тихо.

Всичко бе толкова спокойно.

Пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, усещаше как напрежението, сковало раменете ѝ, се разсейва. Изпитваше невероятно спокойствие, сякаш най-сетне бе постигнала мир със самата себе си.

Силно чукане прониза тишината като изстрел.

Лив се изправи рязко в леглото и погледна към вратата. Колко хора знаеха, че е тук? Гейбриъл, Скай, доктор Аната и... никой друг.

Най-вероятно бе Скай, дошъл да провери как е, но Лив все пак нямаше намерение да отговори и да издаде присъствието си в стаята, докато не се увери кой е.

Следващото почукване, още по-силно и настойчиво, я накара да подскочи. Не се чу никакъв глас обаче, който да разкрие самоличността на човека в коридора. Дори камериерките биха се представили досега.

Лив тихичко се измъкна от леглото, загърна се с омачканата хавлия и обмисли вариантите за действие. Тясната стаичка не предлагаше нито място, където да се скрие, нито предмет, който да използва като оръжие. Бе капан с един вход и един изход.

Заобиколи леглото, като се придържаше колкото е възможно по-далеч от вратата. Взе телефона на Скай от бюрото и бързо набра номера на рецепцията, изписан върху бланките с логото на хотела, оставени там. Опиташе ли се някой да проникне в стаята ѝ, щеше да се заключи в банята и да повика охраната, щеше да се развика, че я изнасилват, за да ги накара да дойдат по-бързо. Тъкмо направи следващата крачка, когато гласът, който чу, я накара да замръзне.

-      Лив?

-      Гейбриъл?

Произнесе името му, без да се замисля, но последвалата тишина я накара да съжали за действието си.

Който и да стоеше в коридора, бе казал само една дума, и то приглушена от дебелата хотелска врата. Наистина ли бе Гейбриъл? Струваше ѝ се невъзможно - та нали се бе свързала с него в Руин, а оттам ги делеше половин ден път. Освен... ако не бе спала по-дълго, отколкото бе смятала... да, определено бе изморена...

-      Лив?

Отново същият глас. И толкова приличаше на неговия.

-      Гейб? - отвърна тя, осъзнала, че няма смисъл да проявява повече предпазливост. - Как дойде толкова бързо?

- Хванах първия полет. Сигурно си спала цял ден.

Той беше. Лив пламна от вълнение и се втурна към вратата, за да отвори.

От коридора я лъхна гореща вълна, въздухът там бе по-топъл дори от този в стаята.

Гейбриъл стоеше на прага, но леко встрани от вратата, с ръце, отпуснати покрай тялото. Гледаше я неловко. Изглеждаше същият, какъвто го помнеше, с тази разлика, че черните му коси и черните му дрехи караха бялата му кожа да изглежда още по-бяла. Студената синева в очите му бе единствено цветно петънце в мрачния коридор, в който нямаше нито един прозорец. Тя го погледна в очите и се усмихна, но... той не отвърна на усмивката ѝ. По лицето му се плъзна самотна сълза, сякаш горещината бе разтопила синия лед в очите му.