Читать «Ключът» онлайн - страница 110

Онова, което видя при първия оглед, не му се стори особено интересно. Това като че ли бе едно от хилядите места, на които се извършваха петролни сондажи. След края на войната подобни съоръжения започнаха да никнат като отровни гъби из безброй области от страната.

В центъра на охранявания периметър се издигаше петролна сонда, а около нея бяха наредени сребристи постройки, предназначени за работниците, и голям транспортен хангар за машините и горивото. Равна циментова площадка в далечния край на ограденото пространство с боядисано върху нея огромно Н показваше къде биха могли да кацат хеликоптери. В момента обаче не се виждаше нито един.

Всичко изглеждаше обикновено... и все пак нещо не беше наред.

Като за начало, сондата не бе издигната сред петролно поле. На поне сто километра околовръст нямаше друга. Освен това всичко тук изглеждаше прекалено ново, чисто и подредено. Сондьорите местеха своето оборудване от място на място и то носеше следите от мръсотията, останала от петрола, и белезите, причинени от капризите на времето и монтирането и демонтирането на съоръженията на всевъзможни забравени от бога кътчета по света. Цялото оборудване тук блестеше от чистота и изглеждаше толкова ново, сякаш току-що бе пристигнало от завода, разопаковано и монтирано насред пустинята досущ като декор в някой увеселителен парк на сондажна тема. Оборудването работеше, дори в момента сондата се въртеше, но в хранилищата около нея нямаше дори капка петрол.

Дух си спомни как бяха протекли организираните от правителството сондажи в района преди няколко години. Сондьорите пробиваха дупка в земята и ако не откриеха петрол, бързаха да се преместят на ново място. Проучванията им бяха документирани. Изглеждаше малко вероятно една компания да започне сондажи в участък, където друга се е провалила, особено като се има предвид технологията, използвана в наши дни за откриване на петрол. Геоложките проучвания показваха с голяма точност какво се крие на определена дълбочина под земната повърхност, а сондирането на по-голяма дълбочина бе прекалено скъпо.

Най-подозрителна му се стори охраната. Ирак бе опасно място и всяка западна корпорация разполагаше със солидна охрана, най-малкото за да откаже бунтовниците и престъпниците от идеята да отвлекат някой неин служител, след което да поискат баснословен откуп. Охраната на това съоръжение обаче бе прекалено добра и професионално организирана. Периметърът бе ограден от двойна ограда от бодлива тел, а единственият вход бе препречен от двойна стоманена врата. В четирите ъгъла се издигаха вишки с платформи за стрелба, от чиито амбразури стърчаха дула на М60 Мк43, тежки картечници, приети на въоръжение в американската армия. Действаха ефективно до хиляда метра и изстрелваха по шестстотин куршума в минута, което означаваше, че са в състояние да спрат всяко превозно средство, дори бронирана машина. А онова, което можеха да направят на човек, бе направо немислимо. Нямаше никакъв смисъл да се използват подобни тежки оръжия за защита на нещо, което приличаше на сух петролен кладенец. Тук трябваше да се крие още нещо, което Дух не успяваше да види за момента, нещо несравнимо по-ценно, което да оправдае присъствието на тази малка, но добре екипирана смъртоносна армия.