Читать «Ключът» онлайн - страница 103
Саймън Тойн
В средата ѝ стоеше мъж, облечен в одеянията на свещеник. Две кървавочервени очи грееха от почернялата кожа на лицето му, а устните му бяха изкривени в усмивка. Изгледа ги хладно.
- Така ли се посреща стар приятел? - попита той с дрезгав, но все пак познат глас. - Толкова много ли съм се променил?
Именно славянският му акцент помогна на Атанасий да познае кой стои пред тях. Брат Драган, най-младият от всички sancti, се бе завърнал от мъртвите, за да заеме мястото си в планината. Налетите му с кръв очи обходиха лицата на събралите се монаси досущ като Смъртта, която търси най-слабия и уязвим сред тях.
- Донесете ми расото - нареди той и един от стражите се втурна да изпълни заповедта му, като едва не се препъна в бързината. - И съобщете на игумена, че съм се върнал.
Аксел се покашля.
- Опасявам се, че това не е възможно. За жалост игуменът почина.
Драган пристъпи сковано напред и стъпи на каменния под на пещерата.
- Уведомете тогава прелата.
- Това също не е възможно. За съжаление той също вече не е сред нас.
- Кой тогава е най-старшият монах?
Аксел се обърна към главите на гилдиите, събрали се край рудана в средата на помещението.
- Ръководим делата по общо съгласие, докато не проведем избори, които да излъчат новите ни водачи - каза той. - Сега обаче Бог ни благослови с твоето завръщане. Ти си най-старшият монах в Цитаделата.
Драган кимна и устните му се изкривиха в поредната зловеща усмивка.
- Тогава ме отведете в покоите на прелата и съобщете на братството, че един sancti се е завърнал по божията милост.
Заобиколи събралите се монаси и изчезна в мрака на планината, разбивайки всички надежди на Атанасий за реформи.
III.
Блажен е оня, който чете, и ония,
които слушат думите на пророчеството
и пазят писаното в него;
защото времето е близо.
Откровение 1:3
47
Нищо на света не може да се сравни с нощта в пустинята.
Същият разреден въздух, който предлага толкова слаба защита от изпепеляващото през деня слънце, след залез отнема всяка топлина и пропуска невъобразим студ, дошъл сякаш от дълбокия космос. Да не забравяме и звездите: милиони, милиарди звезди, изпълнили небето с безброй точици светлина, които хвърлят едва доловимо сияние върху всичко.
Бедуините използваха звездите, за да пътуват нощем, очите им, привикнали с особеностите на пустинята, бяха в състояние да различат светлини, които оставаха недоловими за жителите на градовете. Сега Дух използваше това умение, за да се ориентира из козите пътеки, прорязали каменистата пустош, следвайки линията, очертала гърба на дракона. Запътил се бе към място, което бедуините наричаха Земя на жажда и ужас.
