Читать «Ключът» онлайн - страница 102

През вековете в Цитаделата се бяха провеждали безброй избори, чиято цел бе да запълнят едно вакантно място - това на игумена. Когато някой прелат напуснеше този свят, мястото му автоматично се заемаше от действащия игумен, който оглавяваше манастира, докато назначението му бъдеше потвърдено официално. Това бе съвсем обикновена формалност - рядко някой дръзваше да оспори избора на новия прелат и всички подобни опити бяха завършвали с неуспех. Този път обаче нещата стояха по различен начин. Автоматичното наследяване бе невъзможно. И прелатът, и игуменът бяха мъртви, нямаше ги и естествените им наследници - sancti. Този път мъжете от планината трябваше да гласуват не само за нов игумен, но и за нов прелат, и тези два избора щяха да определят бъдещето на Цитаделата. Поради тази причина Атанасий бе осъзнал, че също както при американските президентски избори, успехът ще зависи от взаимното допълване на двамата кандидати, а не от влиянието и авторитета само на единия. Аксел не разполагаше с отявлени поддръжници. Беше се издигнал на поста си благодарение на амбицията и целеустремеността си. Може да го уважаваха, но не го харесваха. И така, ако Аксел се кандидатираше за игумен, кой щеше да е неговият прелат? Ако ли пък се кандидатираше за прелат, кой щеше да му служи като игумен? Вероятно щеше да убеди някой от другите стражи да се кандидатира в тандем с него, но всички щяха да разберат, че вторият е най-обикновена марионетка, която трябва да помогне на Аксел да постигне бленуваната цел. Атанасий не се съмняваше, че ако спечели изборите, Аксел ще възстанови sancti в името на традицията, ще затръшне вратата пред всяка реформа и ще върне обичайния ред такъв, какъвто е бил в продължение на хиляди години. В края на краищата Аксел бе войник и стриктните заповеди и рутината бяха нещата, на които се уповаваше и които разбираше. Традицията му вършеше идеална работа.

Разбира се, в Цитаделата имаше и други, които биха могли не само да издигнат своите кандидатури, но и дори да спечелят. Брат Малахия например би бил такъв кандидат, радващ се на уважението на мнозина, но Атанасий не се съмняваше, че ще успее да сключи някакъв съюз с него. Като секретар и иконом на предишния игумен той познаваше механизмите, по които функционираше цитаделата, най-добре и от него би излязъл полезен съюзник.

Аксел обаче бе друг случай. Най-добрият начин Атанасий да се справи с него бе да го държи в изолация и да се надява, че непоколебимата му привързаност към старата йерархия ще отчужди многобройната умерена франкция в планината. Нямаше вече sancti, а онези, които оплакваха липсата им, бяха малко. Още по-малко бяха онези, които щяха да се зарадват на завръщането им. Това бяха хората, към които можеше да се обърне Атанасий. Те бяха ключът към бъдещето на Цитаделата.

-      Дръжте здраво!

Атанасий вдигна поглед и видя от мрака да изниква вторият маркер за разстояние, който показваше, че платформата приближава върха. Аксел, който до този момент крачеше напред-назад, спря и пристъпи напред, за да надникне над ръба на шахтата, като в същото време извади пистолета от ръкава си. Миг по-късно ахна и отстъпи назад, насочил пистолета си в мрака. Останалите стражи последваха примера му в мига, в който се появиха и спомагателните въжета, а платформата се изравни с пода.