Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 60

— Той — потвърди Тео без никакво колебание.

— И кога ще се изправи пред съда тази мижитурка?

— Не съм сигурен — отговори капитан Мълой.

— Изглежда ми виновен — презрително процеди Айк.

— Виновен е — настоя Тео. — Има свидетели.

— Къде живеят тези хора? — попита госпожа Буун.

— В околността. Работят в землемерската компания, наета от щата да направи първоначалните проучвания за обходния път. Но, изглежда, са били твърде нетърпеливи и са навлезли без разрешение в частен имот.

— Ще полежат в затвора — каза Айк, все едно той е съдията. — Помнете ми думата, тези смешници отиват зад решетките. Освен това ще ги съдим за нанесени щети. — Айк имаше вид на човек, готов за юмручен бой.

Господин Буун влезе с десетина понички и още няколко неделни вестника. Тео не спираше да се учудва на обемистата преса, която родителите му поглъщаха в неделя. Най-често имаше четири вестника, пръснати от кухненската маса до хола и дори на задната веранда при хубаво време. Част от домашните задължения на Тео беше да организира рециклирането на отпадъците. В единия ъгъл на гаража той държеше четири големи пластмасови контейнера, съответно за стъкло, пластмаса, алуминий и хартия. Контейнерът за хартия винаги беше пълен и преливаше от купчини стари вестници. Няколко пъти беше питал родителите си защо просто не четат новините онлайн. Имаха си лаптопи и ги използваха за делови и за лични имейли. Защо не четяха и новините в интернет, за да не се хаби толкова много хартия? Отговорите им бяха смътни и незадоволителни, поне според Тео.

Той впери поглед в неделните вестници и си помисли: какво разхищение! После се върна в настоящето и се запита защо той, Тео Буун, момче, чието куче е полумъртво, момче, което две нощи спи на пода във ветеринарната клиника, се тревожи за рециклирането на стара хартия. Взе си поничка и я изгълта на три залъка.

Господин Буун поздрави и попита за Джъдж, когато доктор Кол се появи отзад. Беше облечен с костюм и вратовръзка и каза, че отива на ранна служба в църквата. Присъстващите си подаваха от ръка на ръка снимките на четиримата току-що арестувани мъже, разглеждаха ги намръщено и безмълвно ги заклеймяваха. Доктор Кол каза нещо от сорта на «Грубияни!».

На Тео му хрумна една идея. Погледна капитан Мълой и попита:

— Може ли да взема за малко снимката на Лари Самсън? — Капитан Мълой му я подаде. Възрастните проследиха с поглед Тео, който се изгуби в задните помещения на клиниката.

Амбулаторията беше тъмна и празна — само Джъдж лежеше неподвижно на масата вече толкова дълго. Тео светна лампата и се надвеси над кучето си.

— Здравей, приятелче — тихо прошепна той в ухото му. — Нося ти нещо. — И вдигна снимката на Лари Самсън така, че да я вижда Джъдж. — Ето го престъпника, който ти причини всичко това, Джъдж. Казва се Лари и в момента е в ареста. Ще го размажем, Джъдж, ще го накараме да си плати. Погледни го, Джъдж, големия лош Лари, онзи тип с колчето, който се мислеше за много корав, като бие едно малко куче, сега е зад решетките. Спечелихме, Джъдж, и това не е краят.