Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 57

Дойде господин Буун и госпожа Буун си тръгна. Ейприл се върна на колело без майка си и остана при Тео един час. Когато доктор Кол и лаборантите не гледаха, Тео я вмъкна набързо да види Джъдж. Тя се разплака при вида на пациента, завит с белия чаршаф, с обръсната глава, затворени очи и изплезено розово езиче. Тео обаче се бе изтощил от сълзи.

Доктор Кол направи още една рентгенова снимка на Джъдж и установи, че отокът нито се е увеличил, нито е спаднал. Към два следобед в клиниката пристигна друг ветеринар, доктор Макензи. Доктор Кол го представи като свой доверен приятел и колега, който е дошъл да прегледа Джъдж и да даде второ мнение. Тео излезе от амбулаторията, а двамата ветеринари опипваха й побутваха, взираха се в рентгеновите снимки и изглеждаха доста мрачни относно състоянието на Джъдж.

През цялата събота Тео почти не се отделяше от Джъдж. Родителите му се сменяха. Ветеринарите се сменяха. Лаборантите се сменяха. Уди, Харди и Ейприл се редуваха. Останал сам зад затворената врата, Тео галеше меката козина на гърба на кучето, шептеше и го уверяваше, че всичко ще се оправи. Наблюдаваше внимателно как коремът на Джъдж се надига и спуска — недвусмислено доказателство, че кучето още диша, че е живо.

— Хайде, момче — повтори Тео за милионен път.

Джъдж беше пес, чиято възраст и смесена порода щяха завинаги да си останат загадка. Беше изоставен от някого и прибран от Службата за контрол над животните. Бяха го закарали в приют, където го ваксинираха, хранеха го, грижеха се за него и го обявиха за осиновяване, но никой не го искаше. Активистите защитници на животните отдавна се бореха кучетата в кучкарника да не бъдат убивани, но оставаше печалната истина, че уличните кучета и котки са твърде много, а хората, които искат да ги осиновят — недостатъчно. След като прекараха шест месеца в кучкарника, общината нямаше друг избор, освен да «приспи» нежеланите животни. Шестте месеца на Джъдж бяха изтекли и броени часове го деляха от края.

Две години по-рано, когато Тео беше на единайсет години, беше отишъл в Съда за животни с баща си, за да помогне на един приятел, чиято немска овчарка беше ухапала пощальона за трети път. Съдът за животни, известен и като Котешкия съд наред с други имена, се намираше в приземието на съдебната палата, адвокатите го смятаха за най-нисшата инстанция в цялата правна система и повечето от тях го избягваха.

Съдия Йек работеше тук на хонорар и бе единственият юрист в града, склонен да се мотае в Съда за животни. По време на спора относно немската овчарка съдия Йек погледна Тео и каза:

— Тео, ти какво куче имаш?

Тео седеше зад баща си и се почувства поласкан, че го е разпознал съдия, макар и от Съда за животни. Изправи се и каза:

— Господине, аз нямам куче.

— Защо? Всяко дете трябва да има куче. — Съдия Йек изгледа господин Буун и заяви: — Уудс, не позволяваш ли на детето си да има куче?