Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 2

Не и Тео обаче. Той рядко седеше по скамейките да насърчава другите деца, по-често се навърташе в съдебните зали и наблюдаваше как адвокатите водят битки пред журито и съдиите. Някой ден щеше да стане прочут адвокат и макар да беше само тринайсетгодишен, вече беше усвоил безценния урок, че говоренето пред публика е важно за успеха. Не беше лесно. Всъщност, докато приближаваше подиума или стоеше на него, Тео се държеше делово, но стомахът му ставаше на топка и сърцето му биеше лудо. Беше чел истории за велики спортисти и за техните ритуали преди състезание, как мнозина от тях били толкова напрегнати и раздразнителни, че дори повръщали. На Тео не му се гадеше, но изпитваше някакъв страх и смущение. Един адвокат, ветеран в съдебната зала, веднъж му каза: «Ако не си напрегнат, синко, значи нещо не е наред».

Тео определено беше напрегнат, но от опит знаеше, че това е само временно. Започнеше ли играта трепетът изчезваше. Докосна микрофона, погледна към модератора и каза:

— Благодаря ви, господин Маунт. — Обърна се към отбора на «Сентръл», прокашля се, напомни си за пореден път да говори ясно и бавно и започна: — И така, господин Бледсоу изтъкна някои основателни съображения, особено с твърдението, че който нарушава закона, не бива да се възползва от него. А също, че много американски ученици, които са родени тук и чиито родителите са родени тук, не могат да си позволят да учат в колеж. Тези аргументи няма как да бъдат пренебрегнати.

Тео си пое въздух и насочи вниманието си към зрителите, но избягваше да гледа конкретно някой в очите. Опитът му в дебатите го беше научил на някои неща и едно от най-важните беше да избягва да се взира в лицата от публиката. Те разсейваха. Можеха да станат причина да изгубиш нишката на мисълта си. Вместо тях, докато говореше, Тео гледаше предмети — празна седалка отдясно, часовник в дъното на стаята, прозорец отляво — и непрекъснато местеше поглед от едно на друго. Така създаваше ясното впечатление, че следи настроението на публиката, гледа сериозно, общува. Внушаваше усещането, че се чувства непринудено на подиума, а на съдиите това винаги им харесваше.

— Но децата на работниците без документи — преди ги наричахме незаконни имигранти — не са имали избор къде да се родят, нито могат да избират къде да живеят. Родителите им са взели решение да влязат незаконно в Съединените щати и са го направили най-вече защото са гладували и са си търсели работа. Не е честно да наказваш децата за делата на родителите им. В нашето училище, а също в «Сентръл» и във всяко друго в окръга има ученици, които не би трябвало да са тук, защото родителите им са нарушили закона. Ние обаче ги допускаме, приемаме ги и нашата система ги образова. Често те стават наши приятели.

Въпросът беше болезнено актуален. Щатът беше залят от шумно движение, което настояваше на децата на работниците без документи да бъде забранено да се записват в държавните колежи. Привържениците на забраната твърдяха, че големият брой «незаконни» ще промени университетската система, ще лиши от достъп американски студенти, които иначе биха били приети в колежите, и ще изразходва милиони долари от данъците, които плащат пълноправните американски граждани. Засега отборът на «Сентръл» беше обосновал тези доводи добре по време на дебата. Тео продължи: