Читать «Невинност» онлайн - страница 61

По улицата все така не минаваха никакви превозни средства. Не видяхме внезапно светнал прозорец в околните сгради. Нищо не помръдваше освен сребристите струи на дъжда и вятърът, промъкващ се през тях.

Бяхме със ски маски и качулки, но и само очите ни можеха да ни издадат. И макар че искрената ни загриженост без никакво съмнение щеше да бъде посрещната със страх и отвращение, не можехме да сторим друго, освен да се погрижим за плачещия ранен човек.

Баща ми отиде първо до отворената врата, осмели се да надникне вътре, влезе и се изгуби от поглед, но бързо се върна. Когато коленичи до мен над ранения, каза:

- Вътре са петима, всичките мъртви.

Намирахме се в тъмното пространство между две улични лампи, ала и да бяхме осветени, човекът пак не би ни разкрил по очите, може би не дори и ако изцяло покажехме лицата си. В делириума си той виждаше не което бе пред него, а каквото искаше да види. Остави се баща ми да повдигне лявата му ръка, за да провери пулса му. Не съзнаваше, че до него са непознати.

На баща ми каза:

- Папа Джино, откъде се взе? Отдавна не съм те виждал.

В гласа му звучаха немощ и объркване. Смъртта скоро щеше да го отнесе. Баща ми го попита за името му, та да каже молитва за него.

- Не ме ли позна, папа Джино? Аз съм, твоят Джими. Вече пораснал и преуспял.

Джими се разкашля и струйка кръв, черна на слабата светлина, се процеди между устните му Може би защото баща ми държеше лявата му китка, умиращият промълви:

- Виждаш ли часовника ми, татко? Ролекс е, мамка му, от масивно злато. Вземи го. Никога нищо не ти дадох. Искаше ми се да го направя и ето че сега мога. Вземи го, татко.

И тъй като баща ми не прие веднага часовника, Джими се разплака горчиво и взе да моли за прошка - нямаше как да знаем за какво - и отчаянието му бе по-силно от болката. Като плюеше кръв между думите, той изрече:

- Моля те, вземи го, папа Джино, нека направя поне нещо мъничко за теб.

Баща ми свали часовника от ръката му и ми го подаде, защото предишната седмица евтиният ми „Таймекс“ от магазина за втора употреба се бе повредил. Баща ми благодари на Джими за часовника, нарече го „синко“ и каза, че за него този подарък значи много. Хвана ръката на Джими между дланите си и изрече молитва за него. Аз сторих същото, но мълчаливо.

Приживе лицето на Джими бе сурово и ъгловато, но когато животът го напусна, то се промени, омекна и стана почти добро. Очите му бяха тъмни и празни, а дъждът отми сълзите от тях.

Ужасно бе, когато смъртта за пръв път влезе в света ми, а дори сега, когато знам, че тя е природен закон, я чувствам неизказано ужасна. Независимо дали е дошла за майка ти от собствената й ръка, или за непознат, който не може да каже нищо в своя защита, освен че часовникът му е от масивно злато, смъртта те оставя потънал в скръб.

Други щяха да открият и погребат мъртвия, а ние се отдалечихме в бурята, докато вятърът запращаше във всички посоки струи от дъжд, а небето отгоре бе като море и сякаш целият свят се бе удавил в него. Оттам си тръгнахме към къщи, към тристайния ни дом без прозорци, и повече не отворихме дума за покойния Джими, сякаш часовникът на ръката ми се бе материализирал от лампа на дух, която бях потъркал.