Читать «Невинност» онлайн - страница 59

- Да. Разбира се. Какво да направя? Готов съм на всичко.

- Да бъдем предпазливи, може някой да подслушва телефона - предупреди тя. - Ще ти задам няколко въпроса. Отговаряй само с „да“ или „не“. Помниш ли рибите?

- Не.

- Снощи. Рибите, дето ги нямаше там.

- Не. Да! Добре - отвърнах. Сетих се за езерото в Крайречния парк, където брокатените шарани бяха прибрани на закрито за през зимата.

- Може ли да се срещнем там след час?

- Да. Дори по-скоро.

- След един час. Оглеждай се за ландроувър.

- Какво е ландроувър?

- Кола. Като джип.

- Ти ли ще я караш?

- Няма да вдигам висока скорост, не се плаши.

- Ти също не се плаши от мен. Сега нося маска за ски. - Със закъснение обясних защо мълчах, като вдигнах слушалката. - За пръв път в живота си говоря по телефон.

- Не може да бъде!

- Но е така. Не познавам никого, че да му се обадя.

- Е, как го намираш?

- Телефона? Бива. Но бих предпочел да сме заедно.

- Вече след петдесет и осем минути.

- Ще бъда там - обещах.

Тя затвори и някъде след половин минута същото сторих и аз.

29

Когато бях на четиринайсет години, се сдобих с първия си часовник. От един мъртвец. Баща ми ме увери, че това не е кражба, но аз поначало не си бях помислил такова нещо. Преди да умре, човекът бе пожелал да даде ролекса на баща ми и при тези обстоятелства щеше да е крайно грубо да не го приеме.

Случи се през една ноемврийска нощ Тъй като валеше като из ведро, се движехме сравнително спокойно, без особен страх, че могат да ни разкрият и нападнат.

Хората в града се гордееха със своята суровост, непреклонност и безкомпромисност, с нетърпимостта си към глупците. Считаха себе си за реалисти, освободени от илюзии чрез уроците на улицата, за неподатливи на сантиментално размекване, винаги готови да отговорят на нечие предизвикателство и да влязат в битка, без обаче специално да я търсят. Не мога да кажа дали някаква част от гражданите наистина притежаваха всички тези отличителни черти, или поне някои от тях. Но знам, че градът бе машина за комфорт, предназначена да осигурява лукс и удобства, и независимо колко сурови и безчувствени можеха да бъдат жителите му към външни хора и дори едни към други, те веднага се отдръпваха от природата, щом тя станеше гневна. В такива случаи те гледаха да се подслонят в уютни стаи, обкръжени с толкова форми на забавление, че мокрият и ветровит свят извън стените им да може да бъде забравен за часове наред.

Тази нощ от небето се сипеше такъв порой, че градът приличаше на комплект барабани -всяка повърхност беше станала източник на ритъм - тротоари, прозорци, тенти, улични табели, паркирани коли, контейнери за смет.

С баща ми носехме гумени ботуши, ръкавици, черни подплатени шлифери с качулки. Бяхме си сложили и маски за ски, макар че минувачите бяха редки, а и малкото, които срещахме, бяха наведени и забързани, сгушени под чадърите си.

Бурята, която щеше да се окаже най-силната от цяло десетилетие насам, бе прогонила и повечето превозни средства от улиците. Минаваше полунощ и никакви таксита не обикаляха за клиенти по пустите булеварди. Шофьорите на малкото от тях, отзовали се на повикване по телефона, бяха изправени пред истинско предизвикателство поради наводнените кръстовища и шибащите по предното стъкло струи, на които чистачките не насмогваха, така че нямаха време да проявяват любопитство към нас. Дори полицейските патрули бяха сведени до минимум - може би защото според статистиката ръстът на престъпността рязко спада в лошо време по причина, че и бандитите предпочитат да са на топло и сухо.