Читать «Невинност» онлайн - страница 63
Дийн Кунц
Не бях дошъл до прозореца, за да чакам снега или да си припомням потискащи моменти от историята на парка. Освободих резето, вдигнах долната половина и открих на перваза същите подобни на гръцки букви, изписани с черен маркер, каквито имаше и пред прозореца на спалнята. Без съмнение бяха на всеки прозоречен перваз на апартамента. Студен повей полази ръцете ми и аз отново затворих и залостих прозореца.
В малкия вестибюл надникнах през шпионката, за да съм сигурен, че никой не се мотае на стълбищната площадка. Когато отворих вратата, видях буквите с черен маркер върху прага и се спрях замислен за момент.
Тези символи - или най-вероятно думи - като че бяха предназначени да пропъдят враг или нежелан натрапник. Не бяха спрели обаче Райън Телфорд, нито пък биха задържали отвън мъже като онези тримата, убили медицинската сестра. Каквото и да беше онова, което причиняваше най-големия страх на Гуинет, то не бе родено от мъж и жена.
31
Баща ми ми беше казал, че няма особена разлика между мъгливите и ясноликите, че ясноликите посвоему са не по-малко ужасни от мъгливите и че е разумно да се отнасяме към тях с предпазливо безразличие. Макар никога да не бях проявявал неподчинение към баща си, макар никога да не бях срещал погледа на яснолик или да бях търсил вниманието му, не изпитвах страх от тях. Нещо повече, видът им продължаваше да ме ощастливява.
В една или друга степен съм бил щастлив през целия си живот, защото светът крие безброй очарования, стига да желаеш да ги видиш. А също защото многото загадки на живота ме интригуват и пораждат у мен тъй дълбока надежда, че ако трябва да я изразя откровено в писание, по-философско от това тук, всеки от живеещите на открито би го приел за наивно четиво от рода на „Полиана“10 и бих си спечелил само присмех.
Разбира се, преживявал съм и периоди на тъга, защото тя е замесена в глината и камъка, от които е сътворен светът. Повечето от печалните си мигове изживях през годината, след като умря баща ми, когато след дългото ни общуване ми бе трудно да понасям самотата.
32
Най-сетне се осмелих да изляза навън през една нощ, около пет години преди срещата ми с Гуинет, и станах свидетел на нещо тъй пленително, че цялата ми меланхолия се стопи. Хрумна ми фразата „църковен събор“. Това описание ми се стори подходящо, макар на момента да нямах представа защо.
Минаваше един часа през една нощ на месец август, по-хладен от обикновено, когато излязох над земята и накъдето и да погледнех, виждах яснолики. Бяха с обичайното си облекло: бели обувки с меки подметки, широки панталони на ластик и ризи с три-четвърти ръкави, като някои бяха изцяло в бяло, други в светлосиньо, трети в бледозелено, сякаш бяха персонал от спешни отделения и хирургии в различни болници. Имаше мъже и жени от всички раси, но всички бяха приблизително на еднаква възраст - някъде около трийсет и пет. Вървяха по первази - по осем, десет или повече на една сграда, сияеха от покривите, разхождаха се по тротоарите, разминаваха се дръзко по средата на улицата, стояха по кръстовища. По стъклените кули, където нямаше первази, ясноликите бяха по прозорците и пръскаха лъчи, загледани навън. Обхождаха парковете, зърнах някои да слизат по стълбите към метростанцията.