Читать «Невинност» онлайн - страница 57

- Но тогава няма как да бъде продадена.

- И по-добре.

- Но не е ли това нещо като кражба?

- Ще дам ключа на нашия приятел.

- Какъв приятел?

- Онзи, който ни пуска да идваме тук.

- Той наш приятел ли е?

- Не. Но не ни е враг.

- Защо ще му даваш ключа?

- Нека той реши за музикалната кутийка.

- Какво да реши?

- Какво да прави с нея.

- На магазина му трябват пари. Той няма ли да реши да бъде продадена?

- Надявам се, че не - отвърна баща ми.

- А какво се надяваш да стори с кутийката?

- Да я унищожи. Хайде сега да ти потърсим панталони и пуловери.

Избрахме панталони в цвят каки, сини джинси и два пуловера за мен. Баща ми ги сгъна и ги прибра в мешката, донесена за тази цел.

В склада за храна, след като напълнихме раницата ми с по-леките пакети сухи пасти и бисквити, а неговата с консервирани продукти и сирене, той каза:

- Искаш да знаеш повече за музикалната кутия, нали?

- Просто се чудя защо трябва да бъде унищожена.

- Знаеш ги онези неща, които само ние двамата виждаме, а другите не.

- За мъгливите и ясноликите ли говориш?

- Наричай ги както щеш. Казах ти да не поглеждаш към тях, когато те те гледат.

- Помня.

- Казах ти също, че не е разумно да отделяш много време да мислиш за тях.

- Но не ми обясни защо не е разумно.

- Сам ще трябва да си го обясниш, когато си готов. Онова, което трябва да знаеш сега, е, че мъгливите, както ги наричаш, понякога се крият в неща като тази кутийка.

- Крият се в музикални кутийки?

- И не само в тях - отвърна баща ми. - Във всякакви изработени от човешка ръка

предмети, в каквото пожелаят.

- Само в неща, изработени от човек ли?

- Така мисля. Може би има връзка с това кой е изработил предмета, с характера на човека. Ако е направен от някой, обзет от гняв, завист, похот, тогава мъгливият се чувства притеглен от тази вещ, чувства се добре в нея.

- А защо се крият в предмети? - попитах.

- Не знам дали „крият се“ е точният израз. Влизат в такива неща може би за да сънуват. Един вид да хибернират. Не знам. Сънуват със седмици, месеци, години, десетилетия, но времето не означава нищо за тях, така че им е все едно.

- И един от тях сънува в музикалната кутийка?

- Сънува и изчаква. Да, чувствам го. Един ден и ти ще се научиш да го чувстваш.

- Какво чака той?

- Някой да види кутийката и да си я отнесе у дома, а с нея и него самия.

- И какво става, когато някой го отнесе в дома си?

- Съсипия - отговори баща ми. - Стига, прекалено много говорихме за това вече. Ако сънува, многото приказки за него ще го събудят.

Отново излязохме в нощта, където създаденият от човека град кипеше и спеше, смееше се и плачеше, танцуваше, сънуваше и чакаше.

Когато се озовахме в безопасност под улиците и вървяхме по руслото на безбройни някогашни потоци и също тъй безбройни бъдещи, където шепнещото ехо от гласовете ни се движеше в спирала по извитите бетонни стени, аз му разказах за марионетката, която три години по-рано бе изчезнала от витрината на магазина. Той отвърна, че тъкмо това е имал предвид, като ми е разправил за музикалната кутия. Аз възразих, че никой не е отнесъл куклата в дома си, а той каза, че може някой от двамата хулигани с газовите горелки да я е забърсал пътьом или пък, след като имаше крака, марионетката може сама да е отишла някъде. Заяви, че не бива да говорим повече за това, че ако е спала три години някъде в града, не ни трябва да я пробуждаме с приказки.