Читать «Невинност» онлайн - страница 27

- Тук не е студено. Така че и ръкавиците ли носиш по същата причина?

- Да.

Тя сви рамене.

- На мен ми приличат на ръце.

- Такива са, но... подсказват за останалото от мен.

- С тази качулка приличаш на самата смърт.

- Приличам, но не съм.

- Ако не искаш да те виждам, няма да се опитвам - увери ме тя. - Можеш да разчиташ на мен.

- И аз си мисля, че мога.

- Можеш. Но аз също си имам правило.

- Какво правило?

- Не бива да ме докосваш. Дори и съвсем бегло. И най-вече никакъв допир кожа до кожа. Никога. Дори не и с ръкавица до якето ми. Никой не може да ме пипа. Няма да го позволя.

- Добре.

- Много бързо се съгласи...

- Не те лъжа. Ако те докосна, ти ще смъкнеш качулката от главата ми. Или пък ако ти направиш първия ход и дръпнеш качулката ми, тогава аз ще те докосна. Държим се заложници един друг с нашите ексцентричности. - Отново се усмихнах с невидима усмивка. - Създадени сме един за друг.

13

На осемгодишна възраст, без никаква идея за това къде отивам, пристигнах в града една неделна вечер върху осемнайсетколесен камион с ремарке, превозващ тежки индустриални машини, прикрепени с вериги и завити с платнища. Под платнищата имаше празнини, където момче с моите размери можеше да се скрие. Бях се качил на ремаркето малко преди здрачаване, докато шофьорът вечеряше в крайпътната кафетерия до паркинга за камиони.

Два дни по-рано бях останал без нищо за ядене. Майка ми ме беше изпратила с раница, пълна с храна, която допълвах с ябълки от неохранявани градини. Макар до този момент основно да се бях гледал сам и повече да бях раснал из гората, отколкото в малката ни къща, нямах познания кои неща стават за ядене в дивата природа.

След цял ден глад в неделя рано сутринта поех през рехава борова гора с торфена почва. Местността бе твърде равнинна, а храсти растяха нарядко, затова не се чувствах защитен. През повечето време нямах къде да се скрия, освен зад дървета, чиито корони бяха високо горе, а и стволовете им не бяха особено дебели. Имах усещането, че съм в сън и се намирам в голям манастирски двор с безразборно издигнати в него колони. Между разпръснатите дървета не се виждаше надалеч по права линия. Хоризонталното ми движение сред тази вертикална архитектура обаче не можеше да остане незабелязано, ако някой минеше наблизо.

Гласовете, извисили се в песен, би трябвало да ме подгонят надалеч, но вместо това се усетих привлечен от тях. Изтичах приведен, а когато наближих последните борове, запълзях към края на гората. На стотина метра вляво от мен върху настлано с чакъл пространство бяха паркирани коли и пикапи. Вдясно на половината от това разстояние бавно течеше река, подобна на разтопено сребро на ранната утринна светлина.

На брега около четирийсет души пееха химн, а свещеникът в реката кръщаваше около трийсет и пет годишна жена с пълно потапяне във водата. От едната страна на хора стояха мъж и две деца, които явно чакаха своя ред за спасение на душите им.

Право срещу мен отвъд неголямо затревено пространство стърчеше скромна дървена църква, боядисана в бяло с бледосин кант. Близо до нея под сянката на голям дъб с широко разперени клони бяха разположени маси за пикник с достатъчно храна, че да осигури закуска, обяд и вечеря за цял ден, посветен на църковни и семейни развлечения.