Читать «Невинност» онлайн - страница 25

В центъра на черните ромбове бяха очите й, съвършено същите като на марионетката. Бялото им бе гладко като белтък на варено яйце, а антрацитените ириси бяха изпъстрени с червени ивици, но толкова дискретни, че се виждаха само като обърнеше глава под определен ъгъл спрямо светлината. Тъй като животът ми рядко ме срещаше лице в лице с други хора и познавах многообразието от човешки лица и цветовата гама на очите само от книгите си за фотография, не можех да знам със сигурност доколко необичайни бяха тези, ала поради тревожното въздействие, което оказваха, допусках, че са рядко срещани.

- Значи, искаш да ми помогнеш - проговори тя.

- Да, готов съм да сторя всичко по силите си.

- Никой не може да ми помогне - обяви тя без ни най-малка следа от горчивина или отчаяние. - Само един човек бе способен на това и той е мъртъв. Ти също ще умреш, ако общуваш с мен, и то от жестока смърт.

12

Стоях в сянката край дикенс, а тя - под светлината на лампата, и видях, че ноктите й са боядисани в черно, а на опакото на дланите й са татуирани сини гущери с раздвоени червени езици.

- Това, дето казах, че ще умреш от жестока смърт, не беше заплаха - поясни тя. - Просто такава е истината. Не ти трябва да се въртиш около мен.

- Кой беше другият, който е могъл да ти помогне? - попитах.

- Няма значение. Това беше на друго място и по друго време. Не мога да върна нищо с приказки. Миналото е мъртво.

- Ако беше мъртво, нямаше да мирише тъй сладостно.

- На мен не ми е сладостно - отсече тя.

- А аз мисля, че да. Когато каза „на друго място и по друго време“, думите те смекчиха.

- Въобразявай си каквото искаш. Никаква мекота няма у мен. Аз съм само кокал, черупка и бодли.

Усмихнах се, но, естествено, тя не можеше да види лицето ми. Понякога тъкмо усмивката ми ужасяваше хората най-силно.

- Как ти е името?

- Не ти трябва да знаеш.

- Не че ми трябва, просто бих искал да го знам.

Тъничките като нишки червени ивици в много черните й очи станаха по-ярки.

- А твоето име как беше, изгубено момче?

- Адисън, както казах.

- Адисън кой?

- Фамилията на майка ми беше Гудхарт.

- И имаше ли добро сърце?

- Беше крадла и може би дори нещо по-лошо. Искаше й се да е по-добра, а не умееше. Но аз я обичах.

- А как е името на баща ти?

- Тя никога не ми каза.

- Моята майка е умряла при раждане - съобщи тя и аз си помислих, че моята умря вследствие на раждане осем години след събитието, но не казах нищо.

Момичето вдигна поглед към рококо тавана, където полилеите висяха тъмни, взря се в пищните гипсови орнаменти по дълбоките му касети и в изрисуваното във всяка от тях небе със златисти облаци.

Когато отново погледна към мен, попита:

- Какво правиш в библиотеката след полунощ?