Читать «Невинност» онлайн - страница 26

- Дойдох да чета. И просто да се порадвам на величието й.

Известно време тя ме изучаваше внимателно, макар от мен да се виждаше само силует. После каза:

- Гуинет.

- Как е фамилията ти, Гуинет?

- Не използвам такава.

- Но я имаш.

Докато чаках отговора й, реших, че готиката в нейния случай е повече от мода, дори може би въобще не беше мода, а броня.

Когато най-накрая заговори, тя не ми каза фамилията си, а подхвърли:

- Видял си ме да бягам от него, но аз теб изобщо не те видях.

- Извънредно дискретен съм.

Тя погледна към романите на Дикенс по рафтовете от дясната й страна. Плъзна пръсти по кожените подвързии със заглавията им, проблясващи на електрическата светлина.

- Тези ценни ли са?

- Не особено. Публикувани са през 1970 година.

- Чудесно изглеждат.

- Кожата е ръчно изработена. Буквите са с позлата.

- Хората правят такива красиви неща...

- Някои хора.

Когато тя отново насочи вниманието си към мен, попита:

- Как се сети да ме откриеш там, при децата на Лебоу?

- Видях те да излизаш от читалнята, докато той те търсеше на улицата. Хрумна ми, че си изучавала плановете в архива в сутерена. Същото направих и аз.

- Защо си ги изучавал? - поинтересува се тя.

- Предполагах, че и скелетът на конструкцията ще е също тъй красив като завършената сграда. И така се оказа. А ти защо си ги изучавала?

Тя се поколеба дали да ми отговори.

- Обичам да опознавам места. Из целия град. По-добре, отколкото някой друг ги познава. Хората са изгубили историята си, причините и същината на нещата. Знаят толкова малко за местата, където живеят.

- Не си тук всяка нощ. Иначе бих те видял досега.

- Въобще не живея тук. Идвам понякога.

- А къде живееш?

- Тук и там. Навсякъде. Обичам да обикалям.

Не беше лесно да я видя зад дръзкия й грим, но реших, че под него трябва да е прелестна.

- Кой е онзи, който те гонеше?

- Райън Телфорд. Той е кураторът на редките колекции от книги и предмети на изкуството в библиотеката.

- Да не те е помислил за крадец или вандал?

- Не. Просто беше изненадан да ме види.

- И за мен не знаят, че идвам тук.

- Имам предвид, че беше изненадан да види точно мен. Познава ме от... друго място и време.

- Откъде, откога? - попитах.

- Не е важно. Тогава искаше да ме изнасили и за малко да успее. Искаше да ме изнасили и тази вечер. Макар че използва по-груба дума за това.

Налегна ме тъга.

- Не знам какво да кажа.

- Че кой ли знае?

- На колко години си? - попитах.

- Има ли значение?

- Май че не.

- На осемнайсет - отвърна тя.

- Мислех те за не по-голяма от шестнайсет, дори и от тринайсет сега, когато те видях отблизо.

- Имам момчешка фигура.

- А, не...

- А, да - настоя тя. - Момчешка е по начина, по който много от младите момичета напомнят на момчета. Защо криеш лицето си?

Бях изненадан, че чак сега ми задава този въпрос.

- Не искам да те подплаша.

- Не държа на външността.

- Не става дума само за външността.

- А за какво тогава?

- Когато ме видят, хората са отвратени, шокирани. Намразват ме веднага, или поне така си мислят, и после... ами, става лошо.

- Да не си изгорен или нещо такова?

- Де да беше само това - отвърнах. - Веднъж двама се опитаха да ме подпалят, но вече бях... вече бях какъвто съм.