Читать «Невинност» онлайн - страница 21

Исках да му помогна, но не знаех как. Не ми идваше нищо утешително на ум. В сконфузеното си мълчание се питах дали съм способен да заговоря друг освен майка ми, защото до този момент бях приказвал само с нея и с никоя друга жива душа.

Мъжът отначало не усети присъствието ми. Лявото му око беше отекло и почти затворено, а дясното се взираше ококорено в утринното небе, сякаш там размахваше криле чудата птица.

- Съжалявам - промълвих. - Много съжалявам.

Погледът му смени фокуса си и той издаде глух, задавен звук, изразяващ по-скоро отвращение, отколкото болка.

Въпреки че носех плетените си ръкавици, когато го докоснах, той потръпна от погнуса. Вероятно би ме изритал и пропълзял по-далеч от мен, ако не беше толкова слаб. Думите му, изречени с дрезгав и отчаян глас, излязоха от устата му заедно с кървави мехурчета:

- Махай се! Изчезни!

Тогава осъзнах, че не само не бях придърпал шала над лицето си, а и качулката беше паднала от главата ми.

Майка ми ме беше предупредила, че дори само очите ми биха ме издали. Виждах, че умиращият не може да откъсне поглед от тях. Стана още по-блед, като че раните, които му нанасяха очите ми, бяха по-фатални от тези, причинени от ножа.

С внезапен прилив на енергия той просъска една дума, която не знаех, но я изрече с такава злоба, та ми стана ясно, че е едновременно обида и ругатня. После повтори думата с толкова омраза, че тя сякаш му помогна да не усеща агонията от изкормените си вътрешности. Изтръгна ножа от раната си, като я направи още по-широка, и замахна с него към лицето ми, сякаш да ослепи тъй ненавистните му очи.

Отдръпнах се, острието разсече само въздуха, изплъзна се от пръстите му и той отпусна ръка на земята, вече мъртъв.

10

Зад вратата, през която беше изчезнало момичето, се простираше широк коридор със сводест таван, който обслужваше четири помещения със специализирани колекции. Една от тях, оценявана на милиони, се състоеше от седем хиляди тома първи издания на сериозна детективска литература. Тя бе дарена на библиотеката от прочут писател, жител на града.

Когато прекрачих прага, угасих фенерчето си. Стоях в тъмната зала и се ослушвах.

Във всяка голяма сграда, проектирана едновременно хем да е функционална, хем да радва окото, съществуват „мъртви“ пространства, изключени от водопроводната и електрическата мрежа, обикновено големи колкото дрешник. Ако биха били включени в помещението, с което съседстват, те биха нарушили идеалната му форма. В интерес на съвършената хармония такива кътчета са затваряни зад специални стени. Ако се случи архитектът, който проектира сградата, да е с романтична жилка и афинитет към загадъчното, той обикновено прави подобни ниши достъпни чрез скрита в ламперията на стената врата или пък по някакъв друг тайнствен начин. В повечето случаи такива празни пространства са използвани за склад, но по-находчивите и изобретателни архитекти им намират и друго приложение.