Читать «Невинност» онлайн - страница 20

Освен уискито, лекарствата и белия прашец, който смъркаше, едва ли не единственото, което майка ми обичаше, бе природата. Трябва да имаше поне сто илюстровани атласа за птици и животни. Казваше, че хората не заслужават да си хвърлиш и плюнката върху тях. Твърдеше, че родният ми баща бил негоден боклук като всички останали и вече нямало да легне с друг мъж, нито пък с жена, защото до един се оказвали извратени егоисти, щом човек ги опознаел. Ала животните ги обичаше. Въпреки това не държеше нито куче, нито котка в къщата, защото, както обясняваше, не искала да притежава живо същество, нито да бъде притежавана от него.

Фламинговорозовото стана по-тъмно, почти оранжево, и аз знаех, че ярките цветове скоро ще избледнеят, както ставаше винаги, и облаците, тъй дръзко обагрени сега, скоро щяха да станат безцветни като пепел, а небето зад тях - изцяло синьо. Докато оранжевото още беше там, преди слънцето да се покаже и да забие остри като стъкло лъчи в гората, утринните сенки между дърветата бяха толкова плътни, че почти можех да почувствам как се плъзгат върху мен, хладни като коприна.

В наситено оранжевата светлина на зората колата приближи по пустия път, който минаваше на два-три метра над гората. Между скривалището ми и асфалта имаше лек склон, обрасъл с трева. Убеден, че няма как да ме видят между дърветата и копринените им сенки, не легнах на земята, нито приклекнах дори когато колата спря и мъжете слязоха от нея. Някак знаех, че делата, в които са съсредоточени, поглъщат цялото им внимание. За тях светът се бе свил до онова, което бяха дошли да довършат тук.

Трима от мъжете се шегуваха с четвъртия. Чувах смеха и гласовете им, но не и думите. Ала човекът, когото двама други държаха, не беше настроен за веселба. Отначало ми се видя слаб и болен, може би пиян, но после осъзнах, че е пребит. Дори и от пет метра разстояние лицето му изглеждаше не наред, изкривено. Бледосинята му риза беше изцапана с кръв. Докато двамата мъже го държаха, третият го удряше в корема. Отначало си мислех, че го налага с юмруци, но после видях, че държи в ръката си нож. Блъснаха наръгания и пребит човек встрани от пътя, той се изтъркаля с главата надолу по тревистия склон и остана да лежи неподвижно.

Тримата мъже се разсмяха шумно при падането на клетника в мократа от роса трева. Единият от тях смъкна ципа на панталона си, сякаш щеше да уринира върху него, но явно това беше поредната шега. Тогава онзи с ножа забърза към шофьорската врата и подвикна на другите: „Хайде, мърльовци такива, да тръгваме!“.

Колата потегли и шумът от двигателя бързо бе погълнат от сутрешната прозявка на гората. Слънцето изгря сред най-дълбоката тишина, на която съм бил свидетел някога. Известно време наблюдавах мъртвеца и чаках колата да се върне, но когато цветните облаци избледняха до пепеляво, вече знаех, че убийците няма да се появят.

Отидох при проснатото тяло и открих в него живот. Лицето на мъжа бе ужасно подуто и изранено, но той още дишаше. Нож с костена дръжка стърчеше от корема му, забит докрай. Там, където не беше омазана с кръв, ръката му беше бяла като костената дръжка, която стискаше.