Читать «22 ноември 1963» онлайн - страница 7

— Кой е на телефона?

— Ал Темпълтън, не ти ли каза оназ госпожица? Леле-мале, музиката за изчакване е пълна помия. Какво не ѝ харесваха на Кони Франсис? — Той ме заобстрелва с оглушителна кашлица, която ме накара да отдалеча слушалката от ухото си.

— Май си пипнал грип.

Той се засмя и продължи да кашля. Комбинацията от двете се оказа доста смущаваща.

— Пипнал съм нещо, тук си прав.

— Сигурно внезапно те е повалило. — Бях се отбил през закусвалнята предишния ден да хапна набързо. Тлъст бургер, пържени картофки и ягодов шейк. Смятам, че за ерген като мен е важно да включва в менюто си основните хранителни групи.

— Май да. Пък може и да се е разтакавало, докато ме пипне. Все тая.

Не знаех как да му отговоря. През шестте или седемте години, в които посещавах закусвалнята му, бях провеждал доста разговори с Ал и безспорно от време на време се държеше странно — например неизменно наричаше „Ню Ингланд Пейтриътс“ „Бостън Пейтриътс“ и говореше за Тед Уилямс, сякаш го познаваше като собствен брат — по този разговор определено водеше класацията по странност.

— Джейк, искам да те видя. Важно е.

— Мога ли да попитам…

— Доста ще има да питаш, а аз ще ти отговарям, но по телефона не става.

Чудно ми беше колко ли отговора ще ми даде, преди гласът му да откаже, но обещах да намина след час, час и нещо.

— Благодаря. Ако ти е възможно, ела още по-скоро. Не разполагаме с много време. — После затвори, ей-така, даже без „чао“.

Прегледах още две от есетата и ми оставаха само четири, но нямаше смисъл да ги подхващам. Работата не ми спореше. Затова напъхах купчината листове в чантата си и тръгнах. Помислих си да се кача до кабинета на горния етаж и да пожелая на Глория весело лято, но не си направих труда. Щеше да е на работа цялата следваща седмица и да се занимава с документацията на поредната изнизала се учебна година, а аз смятах да дойда в понеделник, за да почистя шкафа със закуските — бях си го поставил като задача. В противен случай на преподавателите, които щяха да използват учителската стая в западното крило през лятната ваканция, им предстоеше да се натъкнат на различни буболечки.

Ако знаех какво криеше бъдещето, определено щях да се кача до горния етаж и да я видя. Дори можеше да ѝ дам целувката, която витаеше във въздуха помежду ни през последните няколко месеца. Но, разбира се, нямаше как да знам. Животът е непредсказуем.

3.

„Закусвалнята на Ал“ се помещаваше в сребрист фургон зад фабриката „Уорумбо“ отвъд железопътната линия до Мейн Стрийт. Подобни места обикновено се асоциират с мръсотия, но Ал беше замаскирал циментовите блокове, върху които се крепеше заведението му, с красиви цветни лехички. Имаше даже спретната квадратна морава, която поддържаше сам с помощта на стара косачка. За косачката се полагаха същите грижи като за цветята и моравата; по бръмчащите, ярко оцветени остриета не се виждаше и петънце ръжда. Ще си каже човек, че миналата седмица я е купил от местния магазин за авточасти „Уестърн Ауто“… е, ако „Уестърн Ауто“ все още съществуваше в Лисбон Фолс. Някога имало, но нароилите се в началото на миналия век мегамаркети му бяха разказали играта.