Читать «22 ноември 1963» онлайн - страница 6

Опитах се да го хвана и да го накарам да се извини, но Хари ме спря.

— Не си прави труда. Свикнал съм. Такива са си хлапетата — каза, като се усмихваше спокойно.

— Вярно е — отговорих. — И е наша работа да ги възпитаваме.

— Знам и ви бива в това. Но на мен не ми влиза в работата да служа като повод за… каквото там му викахте — корекция на обноските. Не и днес. Всичко хубаво ви желая, господин Епинг. — Може и да беше връстник на баща ми, но явно никога нямаше да ме нарече Джейк.

— И на теб, Хари.

— Никога няма да забравя оная шестица. И нея сложих в рамка. Окачих я до дипломата.

— Радвам се.

Наистина се радвах. Макар че изказът му беше наивен, есетата му въздействаха като картините на Баба Моузес. Несъмнено бяха по-добри от тези, които четях в момента. Правописът на есетата от семинара беше що-годе правилен и езикът беше разбираем (макар че боязливите ми школници предпочитаха да играят на сигурно и да се уповават на тягостното писане в страдателен залог), но им липсваше душа. Бяха скучни. Семинара ми посещаваха третокурсници — Мак Стедман, ръководителят на отдела, отмъкна горния курс — но стилът им на писане беше старомоден, нещо като „Оо, гледай да не се подхлъзнеш на леда, Милдред“. Въпреки граматическите грешки и нечетливия си почерк Хари Дънинг твореше истински. Поне едно от съчиненията му ми беше направило такова впечатление.

Докато размишлявах върху разликата между нападателния и отбранителния стил на писане, интеркомът на стената се прокашля:

— Да се намира господин Епинг в учителската стая в западното крило? Случайно да си още там, Джейк?

Станах, натиснах копчето и отговорих:

— Тук съм, Глория. Изкупувам греховете си. С какво мога да съм ти от полза?

— Търсят те по телефона. Някакъв си Ал Темпълтън? Ако искаш да ти го прехвърля. Мога и да му кажа, че си си тръгнал.

Ал Темпълтън, собственик и обслужващ персонал на „Закусвалнята на Ал“, където цялата Лисбонска гимназия, с изключение на моя милост, не желаеше да припари. Говореха, че дори височайшият началник-отдел — който се опитваше да говори като преподавател от Кеймбридж и наближаваше пенсия — наричал специалитета на заведението „Прочутия тлъст бургер на Ал“, „Прочутия мяу бургер на Ал“.

„Много ясно, че не е котешко месо — разсъждаваха хората, — по-скоро вероятно не е котешко, ама не може и да е телешко само за долар и деветнайсет цента.“

— Джейк? Да не си заспал?

— Не, свежарка съм. — Освен това съм любопитен защо Ал би ми се обадил в училище. Защо изобщо ще ми се обажда. Взаимоотношенията ни винаги са били стриктно готвач-клиент. Аз се радвах на храната му, той се радваше на посещенията ми. — Хайде, свържи ме с него.

— Чудя се как така още си тук.

— Самобичувам се.

— Ооо! — възкликна Глория и дори си представих как пърхат дългите ѝ мигли. — Обичам да ми говориш мръсотии. Задръж така и изчакай сигналчето.

Връзката прекъсна. Вътрешният телефон звънна и вдигнах слушалката.

— Джейк? Чуваш ли ме, друже?

Първо си помислих, че Глория е объркала номера. Нямаше начин този глас да е на Ал. Дори най-свирепата настинка не би могла да доведе до подобно грачене.